Поддържаният от политиците постоянен конфронтационен подход прикрива тяхната професионална некомпетентност, политическа импотентност и интелектуална немощ

Не заживеем ли като единен народ, чака ни вкупом неминуема обща гибел

Безцеремонно се натрапва мнението на управляващите като единствено вярно

„Разделяй и владей!” – престъпен управленски подход, позволяващ на англичаните да властват столетия над народи, населяващи 36 милиона кв. км, намира впечатляващо благоприятна почва на българска земя. Наред с демографската катастрофа, връхлетяла ни през последните десетилетия, последиците от конфронтацията, прилагана упорито, целенасочено и методично повече от столетие, са не по-малко катастрофални. От народ с изключителни физически и интелектуални качества, с висок национален дух, с достойнство и готовност за саможертва за своите идеали, народ, който утвърждава държавата си като първа икономическа, политическа, военна и интелектуална сила в Югоизточна Европа, в края на XIX и началото на XX век политиците му го превърнаха в мразещи се помежду си индивиди, убеждавайки го, че най-големият враг на българина е българинът.

Историята свидетелства, че в условията на остра конфронтация се прави „успешна” политическа кариера, която освен власт „осигурява” и сериозни материални облаги. А поддържаният от политиците постоянен конфронтационен подход прикрива тяхната професионална некомпетентност, политическа импотентност и интелектуална немощ.

Ако за разрешаването на демографската катастрофа, освен политическа воля, са необходими и сериозни социално-икономически мерки и стимули, то конфронтацията може да бъде преодоляна единствено от самите ръководни фактори на държавата, притежаващи чувство за отговорност, висок морал и безупречна почтеност, които решително и безкомпромисно да тушират всякакви прояви на омраза и нетърпимост в обществото.

Много често, като повод за разгръщане на особено непримирима конфронтация, е историческото ни минало. То се тълкува според групово-партийни интереси или личностна заинтересованост. А при властови позиции безцеремонно се натрапва мнението на управляващите като единствено вярно и неподлежащо на оспорване.

Абсурдността в тази сфера става пълна с издаването на няколко различни учебници по история. За разлика от много други държави като САЩ, където е утвърден един единствен учебник за всички държавни училища.

Очевидно тази недопустима и скандална аномалия трябва да бъде отстранена с енергичната намеса на държавните институции. Още повече, че има събития и личности, които дълбоко разделят българското общество, което налага тяхната незабавна, задълбочена, обективна, научно-аргументирана и критична оценка.

Ето няколко примера:

1.Имало ли е турско робство?

Ако турците мирно са „присъствали” по българските земи, защо напълно унищожават всички културно-исторически паметници на „гостоприемните” домакини – българите? Защо изгарят писмените извори на една многовековна цивилизация и сриват до земята хиляди църкви и крепости? Защо превръщат стотици хиляди българчета в еничари, т.е. палачи на собствения си народ? Защо огромен брой български жени и девойки пълнят харемите на похотливите „присъстващи”, а други хиляди продават като роби по пазарите на Османската империя?

Българският народ е длъжен да знае цялата истина за тази най-мрачна, най-потискаща и най-трагична епоха от своето минало, която забави с векове неговото развитие.

2. Какъв е характерът на Руско-турската война от 1877-1878г.?

Ако е била завоевателна, защо Русия не е включила България в границите си? А ако е била освободителна, както я определят Великите сили, защо като последни отрепки на планетата ругаем освободителите си?

3. Няма ли най-после поръчкови автори и „инициативни” групички да престанат да упорстват за реабилитирането на Фердинанд Сакс Кобург Готски?

Докога с приписването му на дребни и измислени „заслуги” към България, ще се опитват да прикрият престъпните му деяния, причинили две национални катастрофи, осуетили завинаги благоприятния исторически момент за обединение на българския народ? Как да му се прости дори само една от престъпните му изяви, когато допуска гърците и сърбите да „освобождават” българите в Македония, а той еднолично хвърля цялата българска армия да завладява Цариград, където да се провъзгласи за „император” на „Нова Византия”? Само тази налудничава амбиция свидетелства на какво нищожество политическата ни прослойка най-лекомислено и безотговорно е поверила съдбата на българския народ.

Според единодушното мнение на съвременниците му, интригата, клеветата, подлостта, шантажът, патологичният му нарцисизъм и чувство на превъзходство над всички, необузданата жажда за разкош, развлечения и продължителни пътувания, разбира се за сметка на държавата, са неизменни черти от характера и поведението му и се проявяват със страшна сила през цялото му царуване.

„Заслужава ли този човек уважение и почести от наследниците на тези, които той презираше и цинично се подигра с техните чувства и изконни стремления за национално освобождение?” – пита в спомените си учителят му по български език Добри Ганчев.

4.Вече столетие от партийно-идеологически и диаметрално противоположни позиции се разглеждат и интерпретират най-трагичните събития от 1923 и 1925 година, т.е. превратът на 9-ти юни, въстанието през септември и атентата в църквата „Св. Неделя”.

Докога ще търпим този исторически абсурд?

Трите акта, според съществуващото тогава както и днес законодателство, се квалифицират като тежки престъпления срещу държавата. Осъдително и крайно опасно е да се твърди, че 9-ти юни и убийството на премиера Александър Стамболийски са положителни актове, дали „мощен тласък” на икономиката на страната. Според тази теза, тиражирана в учебниците по история, повечето от некадърните правителства на прехода е трябвало силово да бъдат сваляни, а премиерите им физически отстранявани в името на „доброто” за България.

Сто години след тези кървави събития, оценката днес трябва да бъде единна, обективна, справедлива и заклеймяваща. А изводът: Да не се допуска никога в бъдеще българин да вдига ръка срещу българин заради политически или идейни различия.

5.Участието на България във Втората световна война и особено съюзяването ѝ с хитлеристка Германия е акт, по който българското общество е сериозно раздвоено.

Оценките, които различните политически сили и симпатизиращите им изследователи правят на българската външна политика в този най-сложен и драматичен период през първата половина на ХХ век, имат повече емоционален и партизиран, отколкото научен характер. Не се отчита обстановката, в която се намира България, заобиколена от крайно враждебно настроените към нея съседи, всеки от тях заграбил сериозен къс от българската територия. Премълчава се безразличието на Англия и високомерието на Франция към България. Тази невероятно неблагоприятна международна обстановка не дава обаче право да се търсят от българска страна неубедителни оправдания и да се омаловажават очевидни управленски грешки. Обявяването на война на две от най-великите държави – Англия и САЩ например, е крайно несериозно да се твърди, че е „символична война”. Минималната териториална придобивка, която получаваме – Южна Добруджа, е твърде висока цена, която плащаме – членство в Тройния пакт. Това не ни дава основание да представяме войната за „обединителна” и още по-малко за „спасителна”. Факт е, че България дава повече жертви и разрушения от държави от антихитлеристката коалиция като Дания, Норвегия, Чехословакия. Невярна и наивна е тезата, че ставаме съюзник на Германия под натиск, след като този акт е подготвян дълго и старателно, за което свидетелстват и архивите на много държави.

Крайно време е да не се държим и перчим като победители във Втората световна война. Ние сме не само сред победените държави, но и сме най-близък съюзник на нацисткия режим и носим според наказателното право пълна отговорност за неговите безпрецедентни по мащаб престъпления против човечеството.

Длъжни сме да отчетем и реалностите на военния период. Колкото и да са засегнати лични и семейни интереси на част от българския народ, включително и на мои родственици, не можем да отречем, че с влизането на съветската армия в България бе запазена териториалната ѝ цялост. Неоспоримо свидетелство за този извод са документите на Парижката мирна конференция от 1946 година, според които „най-скромните” претенции на Гърция, яростно подкрепяна от Англия, е да заграби Пирин, Родопите и долината на река Арда, т.е. 16 500 кв. км. с над 400 хилядно българско население. И напълно сигурно е, че ако вместо съветски в България бяха влезли английски войски, то вече почти 80 години тези хилядолетни български земи щяха да бъдат „преместени” в границите на Гърция.

6.Ще се появи ли някога българско правителство, обслужващо не чужди, а български интереси, което решително да се противопостави на „кръстоносния поход” на македонистите срещу българския народ и положи началото на безкомпромисното им разобличаване?

Ако продължим обаче с досегашната си 80-годишна безлична, вяла, непоследователна и хаотична политика към Скопие, скоро ще се простим с Българското възраждане, национално-освободителните борби, знаковите исторически събития и личности. И не България, а РСМ ще стане третият цивилизационен център в Европа след Гърция и Рим.

Впрочем, само един пример, който свидетелства за удивителната безотговорност и неадекватност на българската държава към агресивната скопска политика:

В продължение на 30 години един преподавател в ЮЗУ „Н.Рилски” – Благоевград, активно пропагандира македонистките измишльотини и то при смайващото бездействие на университетското ръководство и просветно министерство. А преди да напусне университета, същият спретва клеветническа кампания с инсценирани от него обвинения за издаване на „фалшиви” дипломи.

Ако при подобен случай – преподавател в скопски университет пропагандира българската теза по македонския въпрос, той ще бъде изхвърлен на часа, а само за дни ще му се спретне и съдебен разправа. Наред със скалъпената клеветническа кампания, най-тревожното и скандалното е, че „услужливи” медии вместо да разобличат родния македонист, яростно се нахвърлят върху ЮЗУ – ВУЗ утвърден, доказал своето ниво, дал образование на стотици хиляди български граждани и чужденци и твърдо отстояващ българската национална кауза в този стратегически район. Само този пример е достатъчен, за да възкликнем: „Е, няма такава държава!”

7.Крайно време е да разкрием една потресаваща истина: Кои вътрешни и външни сили организираха преди 35 години най-хладнокръвно безаналогов по мащаби „атентат” срещу България, разрушавайки до основи нейния икономически потенциал във всички сфери на индустрията и селското стопанство? Кой имаше интерес да превърне България от развита държава в най-бедна и изостанала членка на ЕС?

Българското общество следва задължително да получи отговора на този въпрос. Колкото по-бързо се случи, толкова по-добре, защото той в значителна степен ще определи ориентирите на нашето бъдеще.

Със споделените мисли засегнах част от най-дълбоко разделящите ни събития. А тяхната сериозност ни задължава да подходим отговорно, задълбочено и намерим най-приемливия и компромисен път за преодоляването им. Не пресечем ли малоумната конфронтация и то с общи усили и не заживеем като единен народ, чака ни вкупом неминуема обща гибел. Такива са неумолимите обществени закономерности.

Интелигентността ни като българи налага да отчетем още един факт: Всички жертви дадени от българския народ за национално освобождение или в политическите борби са родени от майки – българки. Затова всички те трябва да ни бъдат еднакво скъпи и свидни, независимо от техните политически убеждения или симпатии. И за всички трябва заедно да скърбим, тачим и съхраним в народната памет.