Време е младите хора от Северна Македония да си отдъхнат от коминтерновския език на омразата

„Всичко тече, всичко се променя“, казва легендарният Хераклит, който освен философ е бил цар и върховен жрец на града-държава Ефес. Хераклит се бил отказал от трона, за да продължи като учен. Главният труд на живота му се съхранявал в олтара на храма на Артемида. Този храм  бил едно от седемте чудеса на древния свят и олтарът му се смятал за светая светих.

Но това не го спасило от опожаряване и разрушение, извършени не от чужд завоевател, а от местна знаменитост на име Херострат, вожд на малоазийските търгаши. Негова идея била на мястото на храма да има тържище, а вместо паметта за мислителя Хераклит светът да запази спомен за подпалвача Херострат. Така или иначе, Храмът бил изгорен и това било победа на търговски мотивираната революция. Между другото, това бил първи епизод от многовековен сериал, който и до днес потвърждава казаното от Талейран: революциите се осъществяват от палачи, а се използват от случайни минувачи. 

Оттогава и до сега, каквото и да бъбрят ентусиастите –  всъщност иде реч за пари и пазари. Идеите се посрамват, щом влязат в употреба от хищния интерес на онези, които поръчват революции и плащат на т. нар. „професионални революционери“.

Нима това не се случва и днес оттук до разбунените улици на Америка и обратно –  до отношенията ни с една съседна държава, призната първо от нашата България?...

Идеалистите се оказват заложници в ситуация, която много прилича на Стокхолмския синдром. Те симпатизират на хора и идеи, които всъщност са техните похитители. Но точно защото са жертви на похищение – заложници на сили, които за тях изглеждат непреодолими – идеалистите поединично и групово се влюбват в своите похитители. И са готови да изпълняват чужда воля, която вече има приоритет   над собствената им съвест, над родовата им памет и здрав разум.

Излишно е да напомням, че не само идеалисти стават жертва на Стокхолмски синдром в парично мотивираните революции. В кюпа са и маса най-обикновени хора, които изгарят за кауза, чужда на инстинктите им за оцеляване. Тя пред очите им се превръща в пълна противоположност на своята първоначална същност. Борбата за права става бой за привилегии. Социалната справедливост става дъвка за наивници, а властниците я дъвчат само докато почиват от перманентно преяждане с власт. Националните държави стават жертва на хищен интернационализъм, който крои планове за перманентна революция, прекроява страни и народи, и отглежда патогенно-модифицирани елити...

Той пречупва лични съдби и съвести, поощрява малки и големи предателства, и обслужва геополитически проекти като решението на Коминтерна за създаване на македонска нация. Хищният интернационализъм прекършва и цялата историческа традиция, потъпква историческата истина, носи вина за културния геноцид над българския фактор в Титова Югославия.  А и преди това, по времето на онзи сръбски крал, който обикалял из Вардарска Македония и Охридско с въпрос към учениците „Па ща си ти?“ („Какъв си ти?“)  След това собственоръчно биел по лицата децата и младежите, които заявявали, че са българи... 

Интересно дали такива факти имат място в скопските учебници в наши дни? Време е най-после да се  освободим от дълбоката държава на хищния интернационализъм. Той създаде сталинския „Гулаг“ и титовия концлагер „Голи оток“, като месомелачки за хора, които не се отказват от своите истини и родовата си памет. Хищният интернационализъм обезкръви великата руска интелигенция в Съветския съюз и българската национална интелигенция, останала в предела на титова Юголавия. В самата основа на тези престъпления  е дълбоката държава (всъщност – империя) на Коминтерна. 

В процеса на своето развитие той се превръща в пълна противоположност на първоначалната идея за социална справедливост. Неговата глобална функция се подчинява на идеология, надживяла създателите си Троцки и Ленин. Това е нагонът за перманентна революция. За нея националните държави представляват препятствие. 

Оттук идва ненавистта на коминтерновските стратези към националните държави с дълбоки исторически корени, каквато несъмнено е и България. И в Коминтерна се взема решение за раздробяване на единната българска нация на три – добруджанска, тракийска и македонска нации. Това решение започва да се привежда в действие с чудовищна мощ – финансова, идеологическа и агентурна.

След трагедията на Първата световна война само   ВМРО противостои на този заговор срещу българския народ. Към онзи момент световният троцкизъм има планове да започне перманентната революция именно от Балканите, за които с право се е смятало, че са барутния погреб на Европа. ВМРО  успява да блокира тези планове, с което организацията привлича върху себе си гнева и яростта на „интернационалистите“.

След време троцкистите са сменени от сталинисти, а Сталиновата национална политика е господстваща доктрина. Идва краят на най-жестокото изпитание за Европа – Втората световна война.  Но друга трагедия се завихря в Македония. Хората там стават заложници на събития, които ще разделят брат от брата и ще ги противопоставят за много десетилетия напред. Еничарите на Тито вилнеят не само из Вардарска Македония, а и в Пиринско, където хищният интернационал започва масови репресии срещу българското самосъзнание.
Хиляди българи са заставени да се пишат македонци под жестокия натиск на съветските „интернационалисти“. Репресиите са опит за културен геноцид, който се проваля заради твърдостта на обикновените хора. Те нямат сили да променят политиката, но имат воля да съхранят родовата си памет.

Под невъобразим външен натиск България е заставена да се раздели с тленните останки на своя героичен син Гоце Делчев. Дарява ги на новосъздадена република Македония от състава на тогавашна Югославия. Но вместо това да е основание за приятелство между братя, то става повод титоманите да отричат българските корени на героя. Как така на войводата Гоце Делчев, който сам пише за себе си, че е българин, му отричат засвидетелстваното от самия него самоопределение? На него – български учител и български офицер, оглавил борбата за освобождение на поробените братя от Македония. На комитата, който по завета на Левски се бие и дава живота си за свободата на Македония, след като България вече е била свободна... 

Ами ако Гарибалди се беше сражавал и загинал за свободата на Македония. Щеше ли Скопие да твърди, че той не е италианец, а македонец? Неотдавна някои медии съобщиха: Скопие не приема тезата, че македонският език и македонската нация имат български корени. Зад тази позиция заставали Зоран Заев и Стево Пендаровски. Дали това не е нещо като признание, че тези днешни реалности имат коминтерновски произход?

Не е тайна, че възникват  едва през средата на ХХ век по решение на Коминтерна. Десетилетия наред са били пропагандирани  и подкрепяни от неговата финансова, агентурна, лобистка и идеологична система. Заложници на тази тъмна система с претенции за светло бъдеще са били стотици милиони хора в миналото. Сред тях е имало много идеалисти и герои, също така много кариеристи и палачи. Огромно мнозинство, обаче, са били обикновените  хора с техните мечти и заблуди.  Не е тяхна вината, че са били заложници!

Но е проблем – и то не само техен, че някои са развили своеобразен Стокхолмски синдром. И им е трудно да се освободят сами, а понякога мразят всички, които се опитват да им отворят очите... Към всички заложници трябва да се отнасяме с разбиране. За някои от тях освобождаването от похитителите е шок. Още по-страшен е този шок, когато става въпрос не за отделни индивиди, а за големи групи от хора, които са били индоктринирани и манипулирани дълго време. Такъв е случаят с обществените нагласи в Република Северна Македония. Там и досега е в сила коминтерновски стил на управление чрез омраза.

В такъв режим работят медии и политически сили с външно финансиране и дистанционно управление. А и в Брюксел сякаш продължава да съществува филиал на отдавна разпуснатия Коминтерн. Той и днес не допуска  косъм да падне от перуката на хищния интернационализъм. Продължава ревниво да охранява последната територия на Сталинската национална политика. Опитва се да диктува дневния ред на Европейския парламент и поощрява малки национални предателства от амбицирани евродепутати.

Време е младите хора от Северна Македония да си отдъхнат от коминтерновския език на омразата. Техните родители не са виновни, че са живели в атмосферата на българофобия, нагнетявана под чуждо влияние. Жалко е, че тази атмосфера продължава да дава отровни плодове. Затова най-после е необходимо да има  ДЕТОКСИКАЦИЯ НА ОБЩЕСТВЕНОТО СЪЗНАНИЕ в Република Северна Македония. Но това не може да стане в условията на непрекъснати отстъпки от българска страна.

Истината не може повече да се принася в жертва на хищния стар и нов интернационализъм. Време е за нови европейски реалности, в които призракът на Коминтерна няма да взема все нови и нови заложници.
Текст снимка: Гоце Делчев винаги е заявявал, че е българин.