Всеки, който внася привилегии за едни и изтезания за други, закопава нацията си

Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. „168 часа“ през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник „Труд“ публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.

Томаш Георг Масарик (1850 - 1937) е виден чехословашки политик, държавник, социолог и философ.
- Къде е грешката на българските депутати, г-н Буров?
- Депутатите спорят, решават, мъдруват над неща, които са могли да бъдат решени за една седмица. А те - цели месеци.

- Но защо? Защо е било така?
- Защото са решавали тези въпроси хора без работа, полуинтелигенти, а не сериозни, делови хора на бизнеса, хора с фабрики, с мини, с гори, с ливади, с чифлици, които са имали сериозна, подчертайте го това, сериозна работа по домовете си, в мините си, във фабриките си, в чифлиците си или на нивите си, ако са били селяни.

Но селянин рядко е влизал в парламента. Селянинът си гледа нивата - полуинтелигентът - изборната машина. Селянинът си оре земята, оня му дърдори в салона на училището или на площада, на мегданя. И той, полуинтелигентът, отива в парламента. Тези полуинтелигенти, към които аз слагам и дядо Петко Славейков, са хитри хора.

Те не щат сенат. Не щат горна камара. Не щат някой по-учен, по-умен да става сенатор и той да одобрява законите, които те, депутатите, коват. Защото едно е да гледа едно око, друго е да гледат две очи. И долу, и горе ще решават българи.

И горе, и долу на креслата седят все избраници народни. Но сенатът ще прецизира по-добре. Защото е от по-умни и по-заможни хора, които имат нещо зад гърба си и не разчитат на мизерните два наполеона заплата на заседание.

Някога в парламента се плащаше само на заседание. Има ли те там - получаваш парите си. Няма ли те, нищо не вземаш. Ама бил си болен, нищо - да не си се разболявал.

Трябва да пазиш здравето си и да си здрав. Както волът на нивата оре и трябва да е здрав, да тегли ралото, така и депутатът трябва да е здрав. Не са се уважавали нито медицински уйдурми, нито пък лекарски експертизи и прогнози.

Неее... Няма такова нещо, господин Памукчиев, След време обаче депутатите се сещат, че те именно коват законите, а не друг - и решават, гласуват да им се признават болнични... И от тука започва духовното крушение на българския парламент. Депутатите си вадят медицински - кой ще им откаже, когато те държат и ножа, и хляба, и половината от тях лъжат, че са болни, а те се излежават в хотелите и в хановете.

Всеки депутат има много пари. Всеки вади медицински и не идва на заседания. Той знае, че ще му признаят медицинското.

- А защо княз Кирил казва, че духовното падение е започнало поради големите възнаграждения на депутатите?
- Той никога не е бил депутат и не знае какво се получава в парламента и какво - в Англия, Франция. Белгия, Холандия, Дания - най-културните според мене страни в Европа и в света.

- Защо най-културните?
- Защото там законът е закон. Конституцията - конституция. Армията - армия. Полицията - полиция. Финансите - финанси.

Именно от тези фактори се определя културата на един народ.

Има ли добри финанси един народ - той е богат и е добре, както шведският и швейцарският.

Има ли сурови закони, там е добре - всичко е спокойно и полицията свободно работи.

Няма ли уважение към армията, полицията и парламента - горко му на този народ.

Ние, всички ние, приказваме, господин Памукчиев, за голяма, за велика, за демократична българска конституция, но колко хора я познават? Малцина. Колко хора знаят първо задълженията си, а после правата си? Малко са.

Конституцията значи първо задължение, после право.

Ако в парламента, господин Памукчиев, заседават умни, делови, сериозни хора - земеделски стопани, търговци, фабриканти, чифликчии, предприемачи, делови мъже, които имат хубава работа в къщи, хубави доходи от предприятията си, те няма да протакат заседания и да слушат глупости на самозвани оратори-бърборковци. Не.

Те ще решават бързо и точно законите. И ще си отиват вкъщи, да си гледат мините и фабриките. Те нямат нужда от тези 12 000 лева, които плаща държавата на депутат на месеца.
Много бе, много се бърбори в България, господин Памукчиев.

Даскалите бърборят.

Приставите и джандарите бърборят, поучават, а пристав и джандар да те поучава, това е вече истинска трагедия. Поповете бърборят в черквите...

Виж, лютераните в Швеция, бил съм там на техните молитви в храмовете, те четат, пеят, слушат проповедника си, дават своята лепта за черквата и си отиват. Те имат една каса в черквата. И тази каса има ключ. Ключът не се държи от свещеника. Не... Той го дава всяка неделя, след всяка служба, след всеки сбор на лептите, на дадените пари - на един енориаш...

На един от стотиците посетители на черквата. Пред всички. И той пази този ключ до следващата неделя. Какво доверие. Този човек никога няма да открадне парите. Това значи да се опозори навеки. И това е позор за целия му род. Кражбата е немислима там, където има голямо доверие.

Ще ви разкажа един случай, на който аз бях свидетел, господин Памукчиев... Пътувах неофициално през Чехословакия. Беше след Първата световна война. Президент там бе Томаш Георг Масарик... Отбих се да го видя, да си побъбрим, да се опознаем. Обичам тези неофициални срещи и разговори. Те са много поучителни. А Томаш Георг Масарик бе име. Бе умен и мъдър човек. Той реши да ми покаже Прага и да ме разведе из нея. Няма охрана. Няма скрита или открита жандармерия да го пази. Вървим двамата и спираме при кебапчии, при търговци, той се здрависва с тях, разговарят си като приятели. Седнахме в една сладкарница. Аз бях свършил цигарите си. И исках да си купя. но нямаше къде. Тогава Масарик извади една голяма банкнота - както нашите пет хиляди лева - много пари за Чехословакия по онова време, и повика едно момченце от улицата, което минаваше покрай нас. (Ние бяхме седнали отвън, на тротоара, на масичките под чадърите, на сянка.) И му каза:

- Мило дете, иди, моля те, ми купи едни цигари.

Детето взе парите и припна из улицата Аз се смаях. И го попитах:

- Господин професоре, не се ли боите?
- От какво да се боя, господин Буров?
- От това дете... То може да отнесе парите ви. И да не се върне.
- О, не. Познавам народа си!
- Но това е дете. То не разбира дълбоко психологията на народа, както вие.
- Именно затова... Именно защото не я познава, то е честно и добро дете. Ако всеки познава както мене и вас психологията на класите, на народите, на партиите - може да се усъмни. Но това дете има чиста душа на ангел. То никога не е видяло баща си и майка си да лъжат, да крадат. То е пораснало в бедно, циганско семейство, сред катунари... Много е важно, господин Буров - каза ми той - къде е живял един народ, като нашия и вашия, под чие робство е бил. Ние бяхме по-щастливи от вас, защото попаднахме в робство под една велики културна западна империя, а вие под една източна дива и варварска империя. Вие цял живот сте били бити, гонени, грабени, изтезавани, лъгани, а ние живеехме под сурови закони, но римски закони - валидни аз всички нации еднакво.

Това е много важно - каза той, много, много важно...

Законите в дадена страна да важат еднакво за всички. Всяка привилегия подкопава закона и го унищожава.

Всеки, който внася привилегии за едни и изтезания за други, закопава нацията си.

Австро-Унгария имаше хиляди кусури, но тя имаше едно разумно нещо - сурови римски закони. Суров закон, но закон.

Светът се крепи на закона.

Вие, в България, сте нещастни, защото нямате сурови вечни закони,

(Следва утре)