Мадлен Чолакова: Живея в Ню Йорк и съм от България

Актрисата и театрален преподавател знае цената на избора да си част от културната столица на света

Мадлен Чолакова е сред малкото българи, буквално получили шанс да живеят в Ню Йорк. Зрителите навярно я помнят от филмите "Последната дума", "Дубльорът", "Роялът", "Игра на любов", "Ешелоните на смъртта", “Иван Кондарев”, „Хора отдалече", от телевизионната постановка „Взех те, Радке” или участията й в телевизионни филми и сериали през годините.

Днес Мадлен Чолакова живее в Манхатън, където дава частни уроци по актъорско майсторство и други помощни театрални дисциплини, като работа с източноевропейски акценти например. Понякога консултира постановки по руска и славянска драматургия, изнася лекции и семинари на тема „Източноевропейски театър до 1989”. Никога не е била на постоянна работа като преподавател и не се е явявала на кастинг за актьорска работа на сцена или пред камера, занимава се с писане или просто се радва на златната възраст в големия град. „С

Театър с главно „Т”

е трудно да се занимаваш навсякъде по света. Това е скъпоструващо и най-вече абсолютно непечелившо изкуство. Тетралната сцена тук, в Ню Йорк, е наистина огромна и включва 41 театъра на Броудуей, 40 „ъф Бродуей” и 300 независими, пръснати в петте района на града, без да се смятат университетските театри и тези към актьорските школи“, казва Мадлен.

Родена е в София през 1953 г. и мечтае за сцената от дете. „Всички деца искат да обличат костюми, да се преобличат, да се преправят, да пеят и танцуват, не бях изключение”, усмихва се на спомена си тя. Това разбиране й помага в почти десетте години театрална работа с децата в българското училище в Ню Йорк.

В НАТФИЗ я приема в класа си Апостол Карамитев, но радостта на десетината му избраници не трае дълго. Техният идол си отива още когато са в първи курс. Завършва като студентка на проф. Енчо Халачев.

Тя не помни кой, кога и защо пръв я нарича Мадлен Лудата глава, но признава, че  прякорът може би е удачен. „В живота си винаги съм била отстояваща себе си, силна и опърничава, упорита и инат, както аз искам, така да е, по моя начин, с моя морален ориентир, с моя почерк, независимо от цената. Такъв избор често те оставя изобщо без роли - смее се тя. - Но пък подобна луда роля така и никога не играх. На режисьорите им изглеждах крехка и слаба, а не огън и жупел. Най-точното определение за мен в ония години беше на Христо Бойчев. Надраска го върху афиш на негова пиеса, която играхме в театъра: „Ах, МадлеД, Ах, МадлеД, ти си парещ лед".

Мадлен се снима в киното още преди академията, докато следва и след това до 1997 г. - също и в студията за телевизионни филми, в телевизионния театър и в студентски работи, в реклами. Сега тя признава, че някои от тези филмови участия дори не помни. Навярно защото

не харесвам изцяло нито една своя роля

казва актрисата. След завършването, още съвсем млада, цели 8 години е асистент по актьорско майсторство и режисура в НАТФИЗ, но през 1987 г. напуска, доста разочарована от системата. Междувременно завършва специализация в Лондон със стипендия от Британския съвет. Избира си да учи английска култура след 1940 г., защото съдържа автори и драматурзи, непознати или забранявани дотогава в България. „Този курс промени мисленето ми. Учехме дисциплини като литература и драматургия на протеста, феминизъм, история на рок и поп музиката, позията на ЛГБТ движенията – все неща, за които тогава не бях и чувала", казва тя.

През 1990 г. Мадлен е една от вдъхновителките и основателките на първите частни театри у нас – първо на „Свободен театър", а по-късно се влива и в театър „Алтернатива". „Разпаднахме се през паметната 1997-а. Тогава от 37 малки недържавни театри през 1990 г. вече бяхме останали едва 3", казва актрисата.

През 2013 г. Лудата глава Мадлен отново се връща на театралната сцена в София и пак в малка независима формация – VOX POPULI. Въпреки наградите, получени за “Дом”, един вербатим спектакъл на театърa, тя намира за отчайващо, че младите неформали в театъра и до ден днешен имат същите проблеми, които са имали каките и батковците им през 90-те години; че в страната реформите в театъра се застъпват една друга, но все още няма качествен и добре работещ театрален закон. Няма сериозни и уважавани съсловни организации, нито развит културен пазар, включващ театралната продукция. Липсва мотивация за разгръщане на продуцентство и за набиране на стредства, нито има сериозни дивиденти за спомагащите и даряващите за театър личности или компании, възмущава се Мадлен.

Казва, че преди 1997-а не е мислила да емигрира. „През първите години след ноември 1989-а

надеждата ни за ново начало беше огромна, чиста и много наивна

От това и разочарованието в края на 90-те болеше още повече. Изразихме тъгата и разочарованията си в един забележителен филм на Илиян Симеонов “Имам идея”, казва Мадлен. Но тогава, през 1997-а освен себе си и професията, тя има семейство и дете и в началото на 1998-а започва да проучва дали и как ще може ли да заживее в Америка.

Най-напред пробва сред българи в Чикаго. За да се издържа, работи като продавачка в магазин за ски оборудване. По-късно в Ню Йорк това ще й помогне да продава скъпи вечерни тоалети в магазина Блумингдейл. За малко работи в голяма корпорация на Уолстрийт, обслужваща държавния сектор, в сграда, съседна на Нюйоркската борса. Но смъртта на баща й в София и грижите за майка й инвалид я връщат в родината. Това е и краят на работата й там, която, макар и добре платена, така или иначе я изпълва с отегчение и досада.

В първите години наученото в Лондон и в Академията в София й дава кураж да опита да си намери работа и с преподаване на театър. „Бързо разбрах, че академична кариера в театралните училища и университети  в Ню Йорк се постига по-трудно от договор за роля на Броудуей - разказва тя. – Започнах с лекции по източноевропейски театър, за тях ми помогна Томас Де Тита от университета в Джорджия, където и поставих първото си театрално предствление “Бяла приказка” на Валери Петров. Много съм благодарна и на вече покойния Младен Киселов. Замествах го в университета „Карнеги Мелън” за един летен семестър и по-късно ми подаде ръка за работа в Нюйоркския университет.”

Издържала съм се с всякакви комбинации

- споделя тя. Два семестъра в Тексас и постановка на “Бернарда Алба”. Парите стигат за известно време и докато върнеш дълговете си, после пак започваш на кредит, докато дойде нова работа, семестър в Денвър и после пак и пак... Постоянна несигурност. Частните уроци и така нареченият театрален тренинг са постоянното спасение. Това е непрестанна борба, но свикваш с нея. Казат, че се наричала живот...

През 2013 г. Неда Соколовска кани Мадлен за участие като актриса в театър VOX POPULI за вербатим постановката „Дом". „По това време си мислех, че от тук нататък ще садя цветя и ще плета - споделя с усмивка Мадлен. – Всъщност винаги ще съм благодарна за шанса отново, на 60-годишна възраст и след 17 години пауза, пак да преживея сценична тръпка, да работя с екип, с приятели. Радвах се, че създадохме спектакъл с кауза – за съдбата на бездомните хора в София, че помогнахме на поета Борис да си намери дом. В София обаче не знаех как да изразя това, което изпитвах, чувствах се все по-самотна и изолирана. В края на 2014 г. по пътя обратно за Ню Йорк усетих, че за пръв път се връщам както човек се връща у дома.”

През 2015 г. Мадлен усърдно помага и участва във „Вода” (Water) - представление, създадено от сътрудничеството на VOX POPULI и малката независима театрална трупа от Ню Йорк BUILD FOR COLAPSE. Създаден с подкрепата на DRAMA LEAGUE NY и „Арт София”, България, спектакълът е разказ за родното село на баща й, за странната му съдба, свързваща двете страни и култури.

Една от най-болните теми на Мадлен е, че в световната културна столица Ню Йорк няма официален български културен център, с развят трибагреник отпред. Такъв, каквито са институтът „Сервантес”, „Гьоте институт”, „Алианс дьо Франсез”. Място, което да представя и разнася постиженията, уменията и таланта на българските творци, художници и скулптори, поети и писатели, учени и философи, певци и артисти, историята и археологията, езика и традициите на страната ни.

Живот в магията на мегаполиса

Днес Мадлен продължава да бори живота и да оцелява както всеки един от нас на малката ни планета. В Ню Йорк, ако има късмет, се занимава с ученици или завършени професионалисти с необходимост от тренинг. Сесиите са по 2 часа, но винаги продължават и повече от 4. За повече от две години тя беше и нюйоркският кореспондент на телевизия Би Ай Ти. „Златно време да се учиш на нов занаят, и то с Ралица Василева за ментор”, казва тя. Пишe, и то с удоволствие, статии за български печатни и онлайн издания.

Днес дните на Мадлен минават все повече в четене и разходки. Отделя 2 часа на компютъра и фейсбук, сутрин с кафето. После прави дълга разходка в парковете около дома си в Upper West Side, говори си с хората, познати или не съвсем, уличните продавачи от квартала, гледачки на деца, инвалиди, старци. Обича да прекарва часове в музеите, да ходи на кино, на театър и особено много в Метрополитън Опера. Старае се да не пропуска по-важно или интересно културно събитие. „Ако нещо ме държи винаги в тонус, това е безкрайното ми любопитство за новото, за различното, за нещата вън от стандартното, от очакваното и предвидимото", признава тя.

Дъщерята на бръснаря

В чужбина обикновено никой не идва наготово. Мадлен има малка преднина с това, че в града има подслон за себе си и после за семейството си от самото начало, а това е убийствено важно в Америка. Тя дължи това на баща си, Христо Чолаков. Емигрирал, когато тя е дете, той прекарва 35 години от живота си в Ню Йорк като фризьор в малък салон за козметични и фризьорски услуги в града. „В първите години след `89-а в София - спомня си Мадлен – една моя колежка беше казала: „А бе Ню Йорк, много важно, на Мадлен баща й е бръснар в Ню Йорк."

“Да, аз съм дъщерята на бръснаря и съм горда с това - казва Мадлен. - Горда съм с живота на баща си, с живота на дядо му и на неговите синове, първи дръзнали и прекосили океана в далечната 1904-а и после върнали се в родината си, за да се бият в Балканските войни. Върнали се с още стотина други българи, със собствени пушки, купени в Америка, от спестените в гурбетлъка пари, и оставили костите си за България. Горда съм с чистия и честно изживян живот на баща си и не ме обижда това прозвище. „Дъщерята на бръснаря” - отива ми!”, казва тя, смеейки се.

Коментари

Задължително поле