Христо Карагьозов бил бодигард на князе, другарувал с Ботев и Стамболов

На 3 март 1878г. е подписан Санстефанският предварителен мирен договор между Руската и Османската империи, с което се слага край на Руско-турската война и се поставя началото на Третата българска държава.

За нас този ден е въплъщение на едно начало. За неговото идване работят и се борят стотици знайни и незнайни български синове и дъщери.Един от тях е Христо Иванов Бояджиев , известен като Христо Карагьозов, с прозвища “Гавазина”, “Калъкчията , а в съвременността, наричан и Бодигардът на князете. Това разказва Ваня Сиракова, директор на Музея на Възраждането “Иларион Макариополски” в Елена.

“Роден е на 25 май 1832 г. в Тънки рът , Еленско и е най голямото дете на Неда Моллова от с. Беброво и Иван Бояджиев, наричан “Карагьоза” , заради тъмните му и големи очи.

Иван Бояджиев бил зограф и просветен за времето си човек, явно споделящ революционните идеи и нагласи за духовна и политическа свобода. Убит е от турци през 1852 г., когато пренасял поемата “Горски пътник” на Г. С. Раковски, която по това време се разпространявала и четяла като библия сред българското население. След смъртта му, Христо , като най-голям син и наследник поема грижите и издръжката за многочленното семейство.

Търсейки надеждно препитание, той заминава за Търново и захваща търговия. Когато работата му потръгва и брат му Станю е отрасъл и е готов да поеме тази дейност, той оставя търговията. Става преводач и телохранител /гавазин/ в Руското консулство в Търново и Русчук.

“С респектиращ външен вид, изключително представителен, знаещ перфектно турски, гръцки, а в последствие и руски, Христо много бързо се вписва в средата и службата си на гавазин. Бил висок над 2 метра, много хубав, рус, със сини очи и с огромни и впечатляващи мустаци. Ходел облечен в богато извезана носия. Одеждите му били много умела комбинация между българска, черногорска и албанска носии от потури, извезана със сърма антерия, богато избродиран елек и астраганен калпак с лъскав, двуглав орел, символ на Руската империя. Запасаните в пояса ятагани и кремъклии-пищови допълвали респектиращия му вид”, обяснява Сиракова.

“В края на 60-те години, след инцидент в Консулството в Русе, Христо бяга в Цариград. В спомени на негова родственица се разказва следното за този случай:

“Веднъж, като обхождал района на консулството по улицата, която достигала до самия бряг на Дунав, той видял трима турци да преследват момиче – българка, с цел да я похитят. Застрелял единия похитител, а другите избягали. Самият той се укрил в консулството. Когато турците дошли да го арестуват, Руският консул - Сученко, постлал руското знаме пред входа на консулството и казал: “Елате и го вземете…” . Турската потеря не посмяла да оскверни знамето и се оттеглила”, разкрива моменти от историята Ваня Сиракова.

След този дипломатически скандал консулът изпраща Христо по таен канал във Варна, а оттам в Цариград - при граф Николай П. Игнатиев, тогава посланик в Руското посолство в столицата на Османската империя. Христо е главен за телохранител и доверен човек на графа и остава на тази служба до започване на Освободителната война през 1877 г.

“Докато пребивава в консулството в Русчук (1862-1868) и след това в посолството в Цариград (1869-1877), Христо Карагьозов е търсен за помощ от българи, заплашени от преследване, бежанци и заточеници. Той ги укрива, снабдява ги с документи и руски паспорти, помага им да заминат за Русия и Румъния”, допълва Сиракова.

В битието си на гавазин, еленчанинът подпомага пренасянето на вестници, брошури, възвания и др. от Румъния в България. Участва в подготовката на четите на Хаджи Димитър, Филип Тотю и Панайот Хитов. Познат е на повечето наши революционни дейци, с някои от които има и лични контакти - Христо Ботев, Стефан Стамболов, Иван Кършовски, Стефан Заимов, Христо Македонски, Николай Обретенов.

“След избухването на войната през 1877 г., Христо Карагьозов е изпратен за преводач към щаба на Руската армия и се връща в България заедно с руските войски. Отново поема и поста гавазин в Руското консулство. Все по това време е избран за адютант, преводач и личен телохранител на главнокомандващия на руската армия на Балканите - Великия княз Николай Николаевич. Дейността му като такъв е документирана от няколко свидетелства, атестат и грамота от Главната квартира на Николай Николаевич. За участието му в боевете близо до Габрово при превземането на Плевен, Одрин и Чаталджа е награден с “Георгиевски кръст” І І І и ІV степен”, изтъква Ваня Сиракова.

Музейният директор уточнява, че след приключване на войната в 1878 г., Христо Карагьозов е натоварен с личната охрана на княз Александър Дондуков – Корсаков, изпратен като императорски емисар, начело на временното руско управление.

Година по-късно, през 1879 г., с идването на германския принц Александър Батенберг , избран за български княз под името Александър І, Карагьозов, е назначен за негов адютант и началник на службата за охраната му.

В края на 1886 г., след абдикацията на Александър І и идването на Фердинанд , Карагьозов е оставен в дворцовата свита на княза, като адютант и телохранител .Неизвестно кога точно Христо Карагьозов напуска службата и двореца, но вероятно това става около 1888 г. Забравен, огорчен и недоволен като повечето поборници, през 1906 г., на 13 май, Христо Карагьозов, умира от инфаркт. Погребан е в София”, разказва Сиракова.

Семейството на поборника

За семейството на Христо Карагьозов се знае малко.Той се жени през 1871 г. в Цариград, за 15 години по-младата от него Елена Спиро Алексич - учителка, дъщеря на Спиро Алексич – далматинец и корабовладелец от Боке ди Катаро /днешен Котор/. Венчава ги граф Александър Нелидов – първи секретар на Руското посолство и съпругата му. От брака на двамата се раждат 12 деца, от които остават живи само четири- Мария, Николай, Слава и Вера. Иван и Александър умират като деца, а останалите шест при раждане. Най-голямата дъщеря Мария е кръстена на жената на граф Игнатиев и е кръстена от нея. След Освобождението семейството се установява и живее в София.

Елена – българският Витлеем

Малко известните данни за участници в Руско-турската освободителна война се пазят в Музея на Възраждането “Иларион Макариополски” в Елена.

Ваня Сиракова е категорична, че историята е длъжник на Елена и жителите и по отношение на Руско-турската освободителна война. Балканският град, известен още като българският Витлеем през Възраждането заради многото църкви, е не само едно от огнищата на българския Рененас и национално-освободителните борби, но и дава опълченци, разузнавачи към руската армия и преводачи, и военни кореспонденти на европейски издания. Част от тях след Освобождението продължават да помагат на България като влизат в управлението на страната.

“Едва в последните години в историческата наука бе отдадено дължимото на ожесточените и кървави боеве при Елена, Марян и Златарица като важни за изхода на войната. Именно там е осуетен победният възход на армията на Сюлемайн паша, който не успява да стигне до обсадените части на Западната османска армия, командвана от Осман паша при Плевен и това предизвиква обрат в хода на цялата война. Решително е провален последният опит на турските сили за деблокиране на Западната османска армия при Плевен”, казва в заключение Сиракова.