Необходима е нова дългосрочна стратегия за развитие на висшето образование

„Труд” продължава професионалната дискусия за висшето образование в България. Тя бе открита от професор Борислав Борисов - човек с изключителен организационен опит и доказани практики в развитието на университетското образование у нас. В серия от статии проф. Борисов анализира ключовите, според него, проблеми и перспективи пред висшето образование в България. След него в дискусията със свои текстове се включиха ректорът на Софийския университет „Св. Климент Охридски”  , ректорът на Медицински университет - Варна  , ректорът на Минно-геоложки университет „Св. Иван Рилски”   който е и председател на Съвета на ректорите,  , ректор на Технически университет-София,  , ректор на Великотвърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” ,  , ректор на Нов български университет,  проф. Анна Недялкова , президент на Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“,  проф. Георги Колев ректор на Шуменския университет "Епископ Константин Преславски",  доц. д-р Григорий Вазов , ректор на Висшето училище по застраховане и финанси,  проф. Митко Георгиев , ректор на Химикотехнологичният и металургичен университет – София (ХТМУ),  проф. Иван Марков ректор на Университета по архитектура строителство и геодезия,  , ректор на Университета по библиотекознание и информационни технологии – София, и  проф. Иван Илиев ректор на Лесотехническия университет – София,  , ректор на Националната академия за театрално и филмово изкуство (НАТФИЗ) „Кръстьо Сарафов“, и  , ректор на Тракийски университет-Стара Загора,  ,  ректор на УНСС и  заместник-председател на Съвета на ректоритe,  проф. д-р Христина Янчева , ректор нa Аграрен Университет-Пловдив и  проф. д-р Стефан Костянев , ректор на Медицински университет – Пловдив и проф. Борислав Юруков , ректор на Югозападния университет „Неофит Рилски“.

Днес своите виждания за проблемите във висшето образование излагат проф. Борислав Борисов, ректор на Висшето строително училище „Любен Каравелов“ и проф. Николай Драчев, ректор на Националната художествена академия.

Следващата седмица в сряда ще публикуваме още мнения на неучаствали в дискусията ръководители на висши учебни заведения.

Накрая проф. Борислав Борисов, който откри дискусията със шест свои статии, ще направи кратко обобщение на изразените мнения и становища.

Както са ясни констатациите за изминалите 30 години, така ни е нужен ясен ориентир, конкретни цели и точно дефинирани средства за реализацията им през следващите 30 г. Деформациите очевидно не са в броя на висшите училища. Те са по-скоро от една страна в структурата и съдържанието на обучението в съответствие на обществените потребности, както и в съответствие на най-високите световни критерии за качество в образованието

Може да се твърди, че се нуждаем от устойчива във времето, дългосрочна образователна политика в съответствие с обществените интереси и в синхрон с националната политика в областта на демографските процеси, на икономиката, на доходите и жизнения стандарт, на националната сигурност и т.н..

Дебатът за висшето образование е дори позакъснял по отношение на необходимостта от реформи. Но не формални реформи свързани с броя и преструктурирането на висшите училища или пожелателни оптимистични твърдения, а реформа гарантираща реални основания да очакваме в обозрим срок измерими положителни промени. Голяма част от констатациите и анализите на съществуващото положение са публично известни и не са окуражително позитивни. Тези факти станаха по-популярни, чрез дискусията организирана от вестник „Труд“. Те са смущаващи, дори стряскащи в някои от критериите за оценка, в.т.ч. класацията на българските университети в световните ранглисти, експанзията на някои видове специалности, реализацията на дипломиралите се в съответната специалност, съотношението на завършващите средното си образование към обявените места за прием във висшите училища, пропорцията на броя преподаватели спрямо броя студенти, партньорството с бизнеса, образователната миграция в чужбина, демографската криза и др. Към това можем спокойно и без риск да сгрешим да добавим и невъзможността на повечето висши училища без странична помощ да поддържат, да обновяват и да развиват собствената си материално – техническа база, в.т.ч. за обучение, за изследователски цели, за спорт, рекреация и свободно време, за културни дейности и др. Това са част от осъзнатите констатации и изводи на голяма част от ректорите на висшите училища, взели участие в дискусията за висшето образование на страниците на вестник „Труд“.

Деформациите очевидно не са в броя на висшите училища. Те са по-скоро от една страна в структурата и съдържанието на обучението в съответствие на обществените потребности, както и в съответствие на най-високите световни критерии за качество в образованието и от друга страна на която бих искал да обърна специално внимание е стратегията за развитие на висшето образование. Това е отсъствието на съответствие спрямо приета с консенсус, ясно разбираема, последователно и стриктно реализуема от всички заинтересовани страни /не само от МОН/ нова дългосрочна стратегията за развитие на висшето образование в Република България. Стратегия, която да бъде освен високо професионално подготвена, да съдържа визията и съгласието на нашето общество за положителна промяна с непоколебима воля за отстояване на целите и реално измерване на всяка крачка за постигането им.

Настоящата действаща стратегия за развитието на висшето образование, приета от Народното събрание на 26.02.2015г., не е дългосрочна /тя е за пет години/ и нейният времеви хоризонт за приложение изтича до 2020 година. Необходима ни е стратегия до 2050 година. Както са ясни констатациите за изминалите 30 години, така ни е нужен ясен ориентир, конкретни цели и точно дефинирани средства за реализацията им през следващите 30 години. Ако се разгледа внимателно действащата в момента стратегия не е трудно да се установи, че тя не е изпълнена и няма шанс да се изпълни по отношение на някои от основните си цели и задачи до 2020 година. Цитирам „..да се преодолее изоставането спрямо водещите европейски страни..“ и „..висшето образование – фактор за печелене на предимство в европейската и глобалната надпревара за знания, просперитет и напредък…“. Дефинирането на визията за развитието на висшето образование в разглежданата стратегия е по-късо от една страница /Около 17 машинописни реда/ и има много декларативно - пожелателен характер.

Мога да цитирам други неосъществени примери, записани в целите на стратегията за съществено повишаване на качеството на висшето образование и мерките за постигане на тези цели „…Обединяване на институционалната и програмната акредитация…и т.н.“.

Висшето образование е ресурс за развитие на националната ни икономика и може да се разглежда като своеобразен потенциал за преодоляване на изоставането в други области на социално – икономическото развитие на страната ни. Предизвикателствата на бъдещето могат да се откриват и преодоляват с инструментариума на висшето образование и науката. Преподавателите и работещите в системата на висшето образование приоритетно трябва да се стимулират. Обвързването на демографската и икономическата политика с политиката на висшето образование е задължително. Патриотичното възпитание и съхраняването на националните ценности също са елемент на висшето образование, който се подценява. Запазването на добрите традиции в българското висше образование не противоречи на необходимостта от търсене на неконвенционален и нестандартен подход за преодоляване на рисковете и кризисните деформации в родното висше образование в съответствие, съизмеримо на световните постижения в образованието и науката.

За това ни е необходима нова дългосрочна стратегията за развитие на висшето образование.

Коментари

Задължително поле