Сред принципите ми за успех е умението да посрещам гости и да ги предразполагам, това е моя запазена марка

Дни преди 90-ия си рожден ден на 18 ноември легендарният софийски ресторантьор Никола Антикаджиев, наричан с любов Странджата на Народния театър, ме посреща в дома си. Холът му е пълен с вестници, енциклопедии, отвсякъде тиктакат поне стотина часовници - те са хобито му. На прозореца е поставена шампионска купа - дар от приятелите по случай 80-годишнината му. Запален фен на „Славия“ и на националния футболен отбор, той винаги отваря сърцето си за сладки спомени.

- На 18 ноември ставате на 90 години и продължавате със същия плам и енергия да събирате приятели и да се радвате на живота. Доволен ли сте от това, което Ви предложи Съдбата, господин Антикаджиев?

- Няма начин да не съм доволен. Често повтарям на семейството и приятелите си: моята фамилия е най-голямата у нас след тази на цар Симеон Втори. Защо казвам това - аз имам 15 души фамилия: четирима правнуци, четирима внуци, две дъщери, трима зетьове, аз и съпругата ми. Това е един футболен отбор заедно със съдиите. Всички са около мен, събирам ги редовно. Не мога да се оплача от живота, с изключение на голямата мъка по един от зетьовете ми, който почина преди 15 години. Винаги съм живял с много хора около мен, които са ме правели и ме правят истински щастлив.

- Вие сте от Петрич, как дойдохте в София и как започна живота Ви в столицата?

- Дойдох в София благодарение на това, че ни изселиха от Петрич. Бях три години трудовак, а в последната година - 6 месеца в Ансамбъла за трудова повинност и тогава се запознах с Георги Парцалев, Саркис Мухибян, Енчо Багаров и др. После се ожених - жена ми Магдалена беше в танцовата трупа, а поделението на 100 метра оттук, където сме сега в моя апартамент в квартал Лагера. Ние живеехме в къща, когато я събориха, ни обезщетиха и така останахме в София.

- А как ви изселиха от Петрич и защо се наложи това?

- Историите с изселванията ни не са една или две. Първо германци, а после комунисти ни изгониха от къщата. Семейството ми беше патриархално, но заможно. Живеехме в огромна къща 21 души. Домът ни бе толкова забележителен, че на 6 април 1941 г. германците евакуираха цялата фамилия и в него се настани щабът на германската армия на Балканите начело с фелдмаршал Лист. През септември 1944-а обаче пак опразниха къщата ни - този път за щаба на 7-а Рилска дивизия. Преживяхме това и за трети път - на 1 август 1950 г. Тогава през нощта, още докато спяхме, милиционери от Видин с насочени пистолети ни разбудиха с викове: „Ставайте веднага! И си вземете за 2-3 дни дрехи и нещо за ядене.“ От площада ни качиха в камиони да ни карат на гара Дамяница. В голямата ни къща в Петрич комунистите веднага настаниха околийския комитет на БКП. Така домът на Антикаджиеви набързо беше станал партиен дом. Къщата за трети път бе сменила обитателите си, и то за дълго - до 1991 г.

- И други хора са дошли онези години в София, но с какво успяхте точно Вие да влезете под кожата на най-популярните хора в изкуството, спорта, политиката? Познават Ви стотици, дори хиляди, и всеки има преживяване с Антиката, както Ви наричат? Съгласна съм, че чарът Ви наистина е завладяващ.

- (Смее се.) Да, познавам целия български елит, с мнозина от тях сме истински приятели, не са малко тези, които напуснаха отдавна този свят, и още не мога да ги прежаля. Познавах много хора, футболистите ми бяха приятели - с Гунди и Котков (двамата пиха кафе при мен в Кулинарния магазин два часа преди да загинат), бях кум на покойния вратар Симеонов. С Вуцов, Ларгов, Сашо Костов, Патрата и други бяхме близки. Когато отидох да работя в Кулинарния магазин през 1967 г., започнах да ставам приятел с много хора покрай любимия ми актьор Саркис Мухибян. Невена Коканова, Стефан Данаилов-Ламбо, Никола Анастасов, Георги Георгиев-Гец, Георги Черкелов, Гришата Вачков, Любомир Левчев, Кеворк Кеворкян, Аня Пенчева, Георги Раданов, Любомир Кабакчиев, Владимир Велчев - бащата на бившия главен прокурор Борис Велчев, Юрий Ангелов... - повечето от тях вече ги няма, на другите Господ здраве да им дава, всички те са от най-близкия ми приятелски кръг. Написал съм и две книги за историите ми с българските актьори най-вече.

- Затова Ви наричат и биограф на актьорите, вие знаете и помните за тях толкова много неща, които самите те са забравили. И всичко е благодарение на Вашата наистина феноменална, енциклопедична памет.

- Вярно е, че в паметта ми има толкова много складирана информация за дати, събития, хора и разговори, истории с тях, че не зная как се е побрала. Много от приятелите ми дори понякога ме ползват като бюро „справки“ (смее се). Ламбо например, когато е в чужбина, често ми звъни изненадващо да ме пита нещо, за което не може да се сети. Дори за футболни мачове и резултатите отпреди десетилетия ми се е обаждал да иска от мен информация. Знам, че искате да Ви кажа нещо за състоянието му. Но не мога, не е добре, но той е силен с огромна жажда за живот. Вярвам в него и в Съдбата му, чувам сърцето му дори отдалеч, усещам всичко. Той е един от най-невероятните и добри хора, които познавам. Бог е с него, зная това.

- Навсякъде, където сте работили, сте създали клубове-заведения, които са се превърнали в култови места за столичната бохема. Моля Ви да припомните как се родиха те, а Вие пък се прочухте като ресторантьорът-легенда. Да започнем с любимия на мнозина Клуб на актьора, който се е намирал на булевард „Цар Освободител“ в София?

- Помня всичко с най-малки подробности, все едно беше вчера... Неговото място беше на номер 16, където се намираше култовият бар „Астория“. А главните виновници за раждането му са колосите на българския театър и кино Любомир Кабакчиев и Георги Черкелов. Такъв клуб на актьора видяхме в Западен Берлин, когато бяхме в Берлин, за да снимаме поредните серии на „На всеки километър“. Една вечер се разхождахме в Западен Берлин (бяха ни дали пропуск) голяма компания - освен Любо и Черкела, с нас бяха Ламбо и жена му Мери, Невена и Шарлето (режисьорът Любомир Шарланджиев, съпруг на Коканова), Гришата Вачков и жена му Силвия и режисьорът Неделчо Чернев. Любчо знаеше добре немски и видя едно приятно заведение, каза ни, че това е клуб на актьора и слязохме долу да го видим, седнахме да пием бира, започнахме да разпитваме... И когато си тръгнахме към Източен Берлин, където спяхме, Любчо изведнъж ни каза: „Дайте да си направим и в София такъв клуб“. Като се върнахме в София, аз намерих помещението на бар „Астория“, което беше опразнено и пустееше, защото барът вече се намираше на улица „Съборна“.

- И предполагам след голям ремонт няма как да не сте направили запомнящо се откриване, нали?

- Познахте. Започнахме ремонта на 1 януари 1972 г. и малко преди откриването се оказа, че нямаме телефон. Буши - моят приятел Хараламби Трайков, синът на Георги Трайков - министърът на съобщенията тогава, ни издейства телефон само за 20 минути. Още помня номера му - 8-21-21. Откриването беше наистина впечатляващо. Направихме го точно на 18 юни 1972-ра за рождения ден на Георги Димитров в присъствието на Тодор Живков. Дадохме вечеря след представлението на Народния театър - „Пожарът“, посветено на Димитров. Присъстваха и Екатерина Фурцева - министърката на културата на СССР, както и Борис Пономарьов - секретар на ЦК за културата. Започнахме работа веднага, издадохме карти на всички актьори и 3,5 години настана истинска лудница. Нямаше актьор от София или страната, който да не е идвал. Зареждането беше страхотно, както се казваше в онези години - имах връзки, т. е. приятелства, навсякъде из страната.

- А кога създадохте другото, най-култовото си заведение Клубът на Народния театър - почти на покрива му?

- В Клуба на актьора останах до края на 1975 година. Причината - Сава Хашъмов и Георги Раданов дойдоха при мен и ми казаха, че ще откриват клуб в Народния. Тогава там течеше голям ремонт от няколко години. Любо Кабакчиев, който беше председател на Съюза на артистите, ми рече, че ще мога да се преместя и... направих заведението, което открихме на 1 февруари 1976 г. Но театърът още нямаше представления, ремонтът му не беше завършил. Официалното му откриване беше на 30 април 1976 г. със спектакъла „Хъшове“, който беше цели 4 часа и половина. След края му всички заедно с Тодор Живков, който също дойде на представлението, се качиха на последния етаж в Клуба и вдигнаха наздравици.

- Зная, че ще ни трябват няколко тома, за да разкажете всичко за клубовете, които сте създали и на които сте били управител, нека поне да ги изредим...

- Всичко започна през 1964 г., когато отидох да работя в счетоводството на Балкантурист. Директорът ме попита дали да не пробвам да стана управител на Кулинарния магазин, който тогава беше лицето на София, но работата нещо не вървяла. Той се намираше зад хотел Балкан - или Шератон, до едновремешния Детмаг. И започнах с пълна сила. Там продавах най-хубавите торти в столицата, на които лично пишех с шприца „Честит рожден ден“. Всички хора, за които се сетите от онова време, пазаруваха оттам и пиеха кафе при мен. Голямата поетеса Дора Габе, например, ми се обаждаше всеки вторник и ми казваше паролата: „Добро утро, г-н директор (тя не ми викаше другарю), днес е вторник.“ Което означаваше, че ще си купи торта гараш - струваше 7 лева, за да черпи приятелките си. След Кулинарния магазин бяха ресторантът на хотел „Славия“, Клубът на актьора на бул. „Руски“, клубовете на Сатиричния и Народния театър, на „Булгартабак“, ресторант „Антик“...

- Това наистина са все култови заведения, които стават място за среща на столичната артистична бохема, на политическия, културния и спортен елит на България.

- И запомнете: от най-важните ми принципи за успех е умението да посрещам гости и да ги предразполагам, това е моя запазена марка. Всички мои заведения отговаряха на максимата „Традиция и класа“. Когато откривах навремето Клуба на актьора, там беше написана мисълта на Бърнард Шоу: „Изпитанието на възпитанието е кавгата. Когато всичко е наред, всеки знае да се държи прилично.“ Затова не зная какво е това скандал. Самият Дико Фучеджиев се шегуваше, че е бил директор на Народния театър по времето на Антикаджиев.

- Изкушавам се да Ви поразпитам за вашите прочути истории с най-обичаните българи през годините, но ще се вкараме в тема, от която няма излизане. Ще Ви помоля да помислите за история, с която бихте изненадали не само мен, а и читателите. Разкажете нещо, което не е известно, моля Ви...

- (Замисля се само за 10-ина секунди.) Няма да ме затрудни молбата ми, защото такива истории имам не една или две. Какво ще кажете, ако Ви споделя за срещата ми с Димитър Пешев, наричан спасителят на българските евреи?

- Господин Антикаджиев, изненадвате ме, наистина... Кога и как се осъществи срещата ви с Димитър Пешев, има ли причина за нея?

- Да се срещна с този голям българин, настоявах от почти 10 години. Двамата ми братя бяха големи приятели с архитект Буби (Любомир) Пешев, който беше част от семейството му. Като го срещнех, все го питах кога ще ме запознае с Димитър Пешев. Отговорът му беше един и същи: „Той е болен човек.“ И изведнъж някъде в края на лятото на 1963 г., ми каза: „Можеш ли да дойдеш утре в 16 ч у нас? Ще го видиш.“ Така се зарадвах, мислех си, че ще е чудесно, ако остана за разговаряме за 2-3 часа... Но за моя изненада и голямо щастие те се оказаха 12 часа - чак до сутринта!

- Помните ли какво го попитахте най-напред?

- Мога ли да забравя? Та аз цяла нощ не спах, за да премисля всичко и да не пропусна нещо, толкова дълго бях чакал тази среща... Таман седнахме на масата, и веднага изстрелях въпроса: „Г-н Пешев, всички знаят, че сте бил министър и подпредседател на Народното събрание, защо Народният съд ви осъди на 15 години затвор?“ Той ме погледна, усмихна се и първо започна да ми разказва биографията си. Натърти на това, че е бил адвокат, според мен той се гордееше много с това. След като ми разказа накратко житието си, изведнъж си зададе сам въпроса: „Защо бях осъден?“ Прецених, че не е добре да го прекъсвам, и го оставих да ми говори. Той е осъден на 15 години затвор от Втори състав на Народния съд и на 1 февруари 1945 г. тя започва да се изпълнява. Лежи в затвора обаче 13 месеца. Преди да се създаде Израел, български евреи ходатайстват за него да бъде пуснат на свобода. Един от тези, които помагат за това дело, е Несим Меворах, бащата на поета Валери Петров.

- Сподели ли Ви нещо лично?

- Да, и то ме порази - най-искрено мечтаеше да си купи телевизор. Спомена ми, че негов приятел му е обещал, но нещо не ставало. Честно да ви кажа, мечтата му не ме изненада много, защото и моята беше същата (осъществих я чак през 1967 г.!). Телевизията почна да предава от 1959-а.

- Каза ли Ви нещо, което помните и днес?

- Да, и то е много важно. Накара ме специално да си го запиша и да го подчертая. Записах буквално: „Ние сме малък народ, но не е нито разумно, нито реално, нито оправдано, нито достойно да бъдем винаги протегнали двете си ръце към силни държави. Все си избираме държави, които да прегърнем и никога не си оставяме едната ръка свободна.“

- И сега - на прага на Вашия 90-и рожден ден, какво разбрахте за живота през годините?

- Видял съм времето на Живков, видял съм и времето на демокрацията. Мога да ви кажа какво кога е било добре и кога не е. Но най-важното, което общуването с тези големи личности ми е дало, е усетът да преценявам хората. Много рядко съм се лъгал в преценката си за хората, знам кой колко струва. Най-важното е, че не бива да бъдеш предател - като обещаваш нещо, да знаеш, че трябва да го изпълниш. И запомнете от мен, няма да се уморя да го повтарям: На този свят освен семейството съществуват само две неща - здраве и приятели, всичко друго е ала-бала.

Нашият гост

Никола Антикаджиев е роден на 18 ноември 1929 г. в Петрич. Най-известният ресторантьор от почти 70 години в София, управител на култови заведения по времето преди и след 10 ноември. Клубът на актьора, Клубът на Сатиричния и на Народния театър, ресторант “Антик” са все места, където се събира столичната бохема.