Посланик Младен Червеняков, бивш министър на правосъдието, пред „Труд news": Трябва да разберем, че нито сме на изток от запада, нито на запад от изтока, ние сме там, където сме

Младен Червеняков е политическия ни живот от близо четири десетилетия. През последните години бе посланик в Черна гора и в Словения. Как намира той България днес? Каква е оценката му за т.нар. преход? А като бивш министър на правосъдието какво мисли за реформата в правосъдната система, която започна мнозинството в сегашния парламент? Според него подходът е да сменим някой, който условно сме нарекли „лош“ с друг, който условно сме нарекли „добър“ Червеняков смята, че очевидно има промени в света, с които някой не е съгласен.

- Доста години не бяхте в България, господин Червеняков. Как я намирате днес?
- Доста променена и промяната е главно в народопсихологията. Явно този модел на прехода – модернизация чрез имитация, както го нарече един политолог, и интеграция чрез асимилация, доста се е поразвил. Ние трябва да разберем, че нито сме на изток от запада, нито на запад от изтока. Ние сме там, където сме. Запазването на нашия националните манталитет, характер, култура е от изключително важно значение за просъществуването ни. В крайна сметка, когато транферираме държавния суверенитет в условията на членство в редица международни организации, ние не трансферираме национален суверенитет, ние трябва да всяка цена да се опитаме да го запазим.  Ако щете, и като начин на живот. Защото в някои от държавите, в които бях, неприятно впечатление правят хората, които живеят, за да работят и за които тяхната къща е тяхната крепост. Това очевидно не е наша национална черта. Друго, което се е променило е, че много рядко някой слуша другия, всеки знае всичко, има специалисти, които се изказват по всякакви теми без значение какви са те и в крайна сметка не само че не искат да ти помогнат, когато имаш проблем, те вече не искат и да слушат, че имаш проблем.

- С появата на Фейсбук се засили разделението в обществото, омразата, появиха се нови понятия като „хейтвам“, тролове...
- Не бих казал, че Фейсбук е единствената вина. Много ще говорим в следващите години за т.нар. изкуствен интелект. Очевидно е, че се намираме в преход от първата към втората фаза на неговото развитие – т.е. от създаването и разпространяването му  към някакви форми на обединяване. И не сме далече може би от етапа, в който изкуственият интелект  вече ще предяви претенции да управлява човечеството. И ако е вярна теорията за еволюцията, и навремето динозаврите са управлявали света  и така постепенно сме стигнали до човека, едва ли може да се залъгваме, че това е последната и крайна фаза на развитието. Поне от гледна точка на днешния ден изглежда, че следващото нещо, което ще се опита да управлява света, е  изкуствения интелект. 
 
- Бяхте посланик в Черна гора и Словения, какви са приликите и разликите на тези страни с България? На Балканите сме, с почти еднаква история...
- Още сами не сме осъзнали,  че Балканите могат да бъдат интересни за Европа и за света като един общ регион. Парадоксално е, но на Балканите съществуват 64 регионални организации  и като че ли всяка една страна се опитва да дърпа чергата към себе си без да разбира, че само общността на Балканските държави може да допринесе за някакво по-добро благополучие на хората в региона. Още навремето, когато стартирахме т.нар. Процес за сътрудничество в Югоизточна Европа, счетохме, че това трябва да бъде органа, в който  да се обединят Балканските държави, който да има и парламентарно измерение, и изпълнителни органи и същевременно да има до голяма степен разпределение на функциите между отделните държави. Но после Словения и Хърватия се опитаха да дръпнат нещата към себе си с други структури. На Балканите има четири структури в сферата на отбраната. Освен НАТО съществува и т.нар. Адриатическа харта, която бе създадена по инициатива на САЩ, за да обхване всички държави от Адриатика. Съществува и Black Sea Force. Това е може би най-голямата трагедия на Балканите. Не се научаваме да погледнем примерно Скандинавските страни, които са създали една ефективна структура за защита, наречена NORDESCO,  в която са си разпределили и тежестите, и специализацията в отделните родове войски.

- Връщате се в България и намирате едно странно управляващо мнозинство, което не желае да бъде наричано коалиция, за някои е сглобка, за други механизъм за вземане на решения. Правителство, посрещнато на нож от едни и величано като единствено възможното според други. Вашето мнение?
- Очевидно се сблъскаха две тенденции. Едната е естествената – за властта, защото в крана сметка всяка една политическа формация, която уважава себе си, се бори за власт. Първия въпрос пред политическата формация е каква е същността на политиката, която провежда.  Вторият въпрос по какъв начин ще я провежда и третият – с кого и на каква цена ще стане това. И тук въпросът е може ли загубата на идентичност да се плати с участието в управлението на всяка цена. От друга страна имаше тенденцията от дълго  време да нямаме редовно правителство и очевидно трябваше да се търси някакво решение на този въпрос.

- И като че ли дългите служебни правителства на президента и неговото еднолично управление ядосаха големите партии ГЕРБ и ППДБ и те върнаха властта в парламента – все пак сме парламентарна република...
- Считам, че емоцията не е добър съветник в  политиката. В нея трябва да има известна приемственост и традиции.  Не може да се правят политици от днес за утре и да влизат директно във властта. Тя е занаят като всеки друг, трябват знания, опит, умения. Кой ли не се упражнява през тези години на гърба на българския народ! Ние трябва да разберем една проста истина – политиката може и трябва да има една единствена цел – по-доброто благосъстояние на хората в страната. А всичко останало – членство някъде, някакъв бюджетен дефицит, някакъв процент на външния дълг – това са средства.  Ние дълги години бъркаме целите със средствата, за да стигнем до днешната ситуация.

- Правителството и президента са на коренно различни позиции за оказване помощ на Украйна – че кабинетът „Денков“ ще ни вкара във войната, че Тагарев е министър на войната – това го твърди БСП. До какво може да доведе това?
- Проблемът е, че в глобален мащаб липсва единно разбиране за ситуацията в Украйна. Много хора не можаха да оценят какви са рисковете, независимо от предупрежденията на наблюдатели в поредица анализи и интервюта, че се намираме пред нова световна война. Още през 2007 година беше заявено, че еднополюсният свят е не само немислим, но и невъзможен. Но никой не искаше да седне и да говори. Имаше опит преди години в Давос, където Макрон говори за трите стълба на един нов глобален договор, Си Дзинпин след това разви петте точки на основите на този договор. Имаше редица предупреждения, че ще се стигне до  такъв конфликт. Очевидно в тази нова фаза има противоречия между колективизма и индивидуализма от една страна, и от друга страна – различни форми на този нов сблъсък. Той е финансов, той е икономически, той е информационен, в киберпространството е. Очевидно има промени в света, с които някой не е съгласен. 

- И все пак може ли да говорим за война между президента и правителството по темата Украйна?
- Стига сме говорили за войни. Очевидно има различно схващане на ситуацията и как може тя да се развие.  Спомняте си, че в началото на войната в Украйна имаше предложения на Хенри Кисинджър и на Илън Мъск за мирно разрешаване на конфликта. А Доналд Тръмп заяви, че ако дойде на власт  за 24 часа ще прекрати тази война. В самите САЩ има редица анализи, които не са съгласни с поведението на т.нар. колективен Запад в този конфликт.  Въпросът е да се разбере откъде идват проблемите и как те могат да бъдат разрешени. И най-сетне да се седне на масата на преговорите и да се установи някакъв глобален ред. Спомняте си, че при Карибската криза през 1962 година президентът Кенеди отиде в един американски университет и каза – аз бих желал днес да говоря за нещо, за което никой не говори, но което е най-важно за света. И това е мирът, но не наложен със силата на американското оръжие, а справедлив мир, който създава международен ред и възможности за развитие на държавите и за благоденствие на хората. И знаем каква бе съдбата на Кенеди...

- Като бивш министър на правосъдието как оценявате т.нар. съдебна реформа, която започна това мнозинство? Прави ли се нещо съществено?
- Първо трябва да кажа, че въпросът за съдебната реформа съвсем не е нов. Още на 3 април 1989 година беше приет документа „Основни насоки за реформи на политическата и правна система на НРБ“. В него всичките неща, които бяха извършени – три инстанционно производство, създаване на апелативни съдилища, административно производство и т.н бяха предложени. Ако някой си направи труда да прегледа главата на съдебна власт в 15-те проекта  за конституция, представени във ВНС ще види и различията, и общите черти за изграждането ѝ. Но общо взето като че ли е надделяла тенденцията да се отиде към някаква форма на доста голяма независимост, за да може да се гарантира, че тя няма да може да бъде използвана  за политически цели. В крайна сметка получихме такава съдебна власт, каквато имаме в момента. Докато бях министър на правосъдието – това се споменава и от политически опоненти от СДС – създадох една програма за съдебна реформа, която бе приета с решение на МС и внесена в Народното събрание на 20 декември 1996 година. Тогава заявих, че ако имаме воля да я приемем, през 2005 година ще имаме начало на структуриране на нова съдебна система. Сега, както се отлага във времето, ще стартира някъде през 2030 година, но като виждам как вървят нещата, може би отива към 2050-та, не искам да съм лош пророк. Другото, което искам да кажа. Тази програма беше приета по един коренно различен начин от сегашния. Макар и разработена от Министерството на правосъдието, тя бе представена на едно национално съвещание, където магистратите бяха запознати с основните положения.  След което програмата бе предоставена на окръжните съдилища и прокуратури и им се даде три месеца за забележки. След това бяха направени три комисии само от магистрати – по структурата на съдебната власт, други по отношение на процесуалната страна и трети по организацията. В стремежа си към независимост ние създадохме една самозатворена, саморегулираща се и самовъзпроизвеждаща се съдебна система и няма никакви механизми за контрол върху нея. На министъра на правосъдието – единственият министър, който е споменат в Конституцията, бяха отнети почти всички правомощия и той остана само министър на затворите. Нашият подход е да сменим някой, който условно сме нарекли „лош“ с друг, който условно сме нарекли „добър“. Този спор започна още през 90-те години с поголовната смяна на Висши съдебни съвети, с избиране на подходящи ръководители на звената в съдебната власт, стигайки до парадокса  да изберем ръководители на върховни съдилища шест месеца преди създаването на тези съдилища! Така че аз съм добре информиран оптимист, което автоматически ме прави песимист...

- Как ще коментирате кандидат-кметът на София от ПП Васил Терзиев,  син и внук на висши кадри от ДС, номиниран и от борците срещу комунизма от ДСБ? Не е ли парадоксално това?
- Не знам дали е парадокс, но си спомням, че през 1974 г. директор на западногерманското разузнаване стана бившия шеф на разузнаването на Абвера. В американската зона в първите години след войната питаха – ти бил ли си националсоциалист? Ако кажеш „да“, те изхвърляха и не можеше да си намериш никаква работа. След година на същия въпрос ако отговориш, че не си бил, те питаха - ама защо не си бил? След близо 40 години да се занимаваме отново с тези неща, след като унищожихме всякаква форма на държавност с т. нар. Закон за досиетата... Не се прие вариантът, на който аз бях привърженик  - да се съберат досиетата във фонтана пред президентството, да се изгорят и да се въведе текст в Наказателния кодекс, че който използва материали от тези досиета  се наказва с лишаване от свобода. Така направиха в други страни. Сега чувам, че в някои от службите ще се гонят последните останали изключителни професионалисти, които са работили дни преди 10 ноември 1989 година за тези служби.  Трудно ми е да разбера това безумие, но някои хора направиха политика с това и виждат смисъла на своето съществуване в него.  Голямата опасност е, че наред с всичките проблеми може да се получи едно много по-голямо разделение в нашето общество.

- Какъв трябва да бъде кандидат-кметът на БСП според вас?
- От много време БСП се стреми да намери фигура, която да не е тясно свързана с ръководните органи на партията, очевидно е, че в София само една такава фигура би могла да има някакъв успех. Чувам да се обсъжда името на Ваня Григорова, според мен тя е изключително подходяща кандидатура. С публичните си прояви тя е доказала, че е един безспорен професионалист, който отстоява мнението си.

Нашият гост
Младен Червеняков е роден на 22 август 1954 г. в София. Син е на един от основателите на гръдната хирургия в България проф. Петър Червеняков. През 1978 година завършва право в СУ „Св. Кл. Охридски“. От 1980 до 1992 г. работи в прокуратурата. Между 1992 и 1994 г. е адвокат към Софийската адвокатска колегия.
В периода 1995 – 1997 г. е министър на правосъдието. От 1998 до 2006 г. е председател на организацията на БСП в София. Бил е и член на Висшия съвет на БСП.
Депутат е в шест парламента. През 2014 г. преминава на дипломатическа работа. Бил е посланик в Черна гора и в Словения.