През 978 г. градът на Вардар е избран за столица на Българското царство

Саркофагът на българския апостол Гоце Делчев е в двора на църквата „Св. Спас“

В разгорялата се за кой ли път полемика между република Северна Македония и България, провокациите, както обикновено идват от Скопие... Да се отрича, че езикът ни е един, макар да се използват две официални норми, е несериозно и това е изяснено от науката, а и от самия живот. Парадоксално е, че хора с академични титли и претенции за „модерност“ отричат общата ни история (принцип, залегнал в Договора за приятелство и добросъседство между двете страни от 2018 г.), възразявайки че тя била само „споделена“... Гоце Делчев и неговите последователи лееха кръвта си в името на свободата и българското национално единство, включително и по формулата „един народ в две държави“! Днес двете държави, добри или лоши, са факт. Какъв по-добър повод за единство, а не за разделение?! А общата ни история личи достатъчно ярко и от случая със Скопие - столицата на Северна Македония.

Както е известно, от 2010 г. нататък правителството на Никола Груевски превърна македонската столица в „арена“ на грандоманския проект „Скопие 2014“. Сред монументите, някои от които със съмнителна естетическа стойност, са онези на Светите братя Кирил и Методий, св. Климент Охридски и св. Наум, цар Самуил, войводата Карпош, братя Миладинови, Гоце Делчев, Даме Груев и така нататък... Уви, „прочитът“ на тяхното дело е тенденциозен, а центърът на Скопие днес прилича на декори за претенциозен и бездарен филм. Старинният и чаровен град не заслужава това, особено при своето богато културно наследство.

Създаден още в римската епоха, в края на VII век, античният Скупи попада „в орбитата“ на заселилата се в историко-географската област Македония българска общност на Кубер, брат на кан Аспарух (680-701). След завоюването на Сердика (София) от кан Крум (802-814) разширението на югозапад става необратимо. При Пресиан I (836-852) Скопие се превръща в център на една от големите военно-административни области (комитати) на Българското царство. След византийската окупация на столицата Велики Преслав (971 г.) градът остава в свободната територия, управлявана от Комитопулите. Нещо повече, през 978 г., когато Роман, синът на цар Петър (927-969), бяга от византийски плен, българската аристокрация избира града за столица - факт, който все още не е достатъчно известен. Дотогава временен център на свободните български земи е Средец, а Скопие е предпочетено по стратегически съображения. Основните строежи на крепостта Скопско кале са дело на царете Роман и Самуил (997-1014).

В хода на войната с Византия през 1003 г. Скопие е превзето от Василий II Българоубиец. Във връзка с това събитие в един латински извор градът е наречен „Цезарея“(!), т. е. „царски град“! Оттук унгарските съюзници на императора отнасят частици от мощите на св. Георги и други светци, пазени в манастира „Св. Георги Бързи“ - „царски манастир“, построен от Роман, разрушен през XV век от османските турци. Василий скоро губи Скопие, който остава в български ръце до 1018 г. Хронистът Йоан Скилица отбелязва, че този град е базата на „първия отряд“ на българската войска от хиляда тежко въоръжени конници. С други думи, градът продължава да е столичен, но заедно с Охрид. В Първото българско царство е имало повече от една столица - „главна“ (Плиска, Велики Преслав и Скопие), но и други „царски градове“, каквито са били Дръстър (Силистра), предстоличният Преслав и Преспа. Не е случайно, че византийските власти превръщат именно Скопие в център на голямата провинция „България“, обхващаща основните територии на завладяното през 1018 г. Българско царство. Скопие отново е българска столица по време на големите въстания на Петър Делян (1040-1041) и Георги Войтех (1071-1072).

Градът на Вардар влиза в пределите на възобновената ни държава при цар Калоян (1197-1207) като важен областен център. Това се потвърждава и от един малко известен печат на цар Борил. Според известната Дубровнишка грамота на цар Иван Асен II (1218-1241) градът е средище на една от деветте „хори“ (области) на обширното Българско царство. В разгара на тежката криза след смъртта на Иван Асен болярството избира скопския първенец Константин Тих Асен (1257-1277) за български цар. Едва в края на ХIII век Скопие е завладяно от засилващата се сръбска държава. През 1346 г. сръбският крал Стефан Душан (1331-1355), българин по майка, прави Скопие столица на своето „царство“. Градът е завладян от османските турци през 1395 г. През 1689 г. в хода на мащабната турско-австрийска война силите на генерал Пиколомини достигат Скопие, но не оказват реална помощ на българското въстание в района на Кюстендил и Куманово. Неговият водач, хайдушкият войвода Карпош, родом от Доспат в Западните Родопи, е заловен и екзекутиран при старинния Камен мост в Скопие.

В епохата на Възраждането скопските българи са сред първите, които издигат глас против духовната тирания на Цариградската патриаршия (1832 г.). През 1836-1837 г. в града е открито българско училище, а от 1848 г. в него работи големият „даскал“ Йордан Хаджиконстантинов-Джинот. През 1874 г. скопските българи гласуват масово за Българската Екзархия. Според Сан-Стефанския мирен договор (19 февруари/3 март 1878 г.) Скопие, както и почти цяла Македония, са отново в границите на възродената българска държава. За жалост, въпреки всенародните протести, с Берлинския договор (1/13 юли 1878 г.) Македония остава под турска власт. Будното население в Скопие не губи своя дух, въпреки турския режим и прокарваната с подкрепата на Русия сръбска пропаганда. През 1895 г. в града е открито Педагогическо училище. По време на Балканските войни през 1912-1913 г. Скопие е окупирано от Сърбия и освободено от българската армия на 10 октомври 1915 г. в хода на Първата световна война. В града е създадена Школа за подготовка на младши офицери под ръководството на легендарния подполковник Борис Дрангов, самият родом от Скопие.

Грабителският Ньойски договор отново обрича македонските българи на чужда власт. Съответно, в Скопие като център на т. нар. Вардарска бановина се провежда политиката на терор и репресии - достатъчно е да споменем Скопския студентски процес през 1927 г. и подвига на Мара Бунева, екзекутирала при Камен мост Велимир Прелич, едно от знаковите лица на бруталните репресии над македонски българи. В периода 1941-1944 г. по време на Втората световна война т. нар. „бугарски фашистички окупатор“, ако следваме мантрите на македонизма, полага системни грижи за развитието на града, привлича местната интелигенция в управлението, просветното дело и културата. През 1943 г. българската държава създава Скопския университет „Св. св. Кирил и Методий“ - акт, който най-малко подхожда на „чужда“ власт, и то във време на световна война! В Титова Югославия македонските българи стават жертва на поредния „експеримент“ с изкуственото създаване на „македонска нация“. Като столица на „съюзната“ република Македония българите в Скопие в най-голяма степен са подложени на „промиването на мозъци“ в антибългарски дух.

В столицата на Северна Македония са запазени знакови паметници, които всеки българин трябва да знае и види със собствените си очи - Скопското Кале, старинния Камен мост, средновековните и възрожденски църкви и манастири... Паметно място за нас и събратята ни отвъд границата е саркофагът с костите на Гоце Делчев (1872-1903), предадени от комунистическия режим в София на югославските „другари“ македонисти през 1946 г. - морално престъпление в духа на „пролетарския интернационализъм“, с което е нарушена волята на самия Гоце и неговите близки. Саркофагът на българския апостол е в двора на църквата „Св. Спас“- забележителен паметник на възрожденската архитектура и изкуство. В музеите на Скопие се пази безценно наследство, макар все още и „по традиция“ да е интерпретирано като небългарско. И все пак, когато днес дори и в условията на световната пандемия туристическите пътувания постепенно „се отварят“, близкото Скопие има с какво да ни привлече. Разбира се, за всяко българско сърце най-любим си остава старопрестолния Охрид, но да не забравяме и столицата на Северна Македония - не с бутафорните паметници на пропагандата, а с автентичните знаци на нашето минало.