Художник-призрак откри изложба

Феноменът Верде и неговата нова „Соната”

Впечатляващи платна посрещат през тези дни посетителите в Концертен комплекс „България”. В Мраморната зала до 15 май ще ви погълне магнетичният колорит на един необикновен наш живописец. Това е Верде, а изложбата носи заглавието „Соната”. Всъщност никой не го е виждал на живо – ценителите и експертите в изобразителното изкуство у нас си задават един и същи въпрос вече няколко години: Кой е Верде? Отговорът обаче все така витае в догадки. Той е българин, стилът му говори за дългогодишно личностно изграждане, комбинирало сюжетни препратки към класически предходници и финото им пародиране в постмодерна стилистика. Няколко мащабни живописни изложби с негови творби бяха представени у нас, в Аржентина, Франция и Русия от 2015 г. досега.

В предходната изложба на Верде в РКИЦ център в София видяхме уникални платна под надслов „Молитва”. Акцент на вернисажа беше платното „Мъжката Мона Лиза”, изобразяващо Спасителя с вдигнат жест за благословия с дясната си ръка, а с лявата държи кристално кълбо, светия Граал, символизиращ Вселената. Силното ѝ въздействие се крие в хипнотизиращия поглед – очевидно препратка към Леонардовата творба. На откриването на изложбата се стекоха над 150 почитатели на художника, които се надяваха да видят артиста на живо. Загадката обаче остана. Верде не се появи...

Какво наблюдаваме сега в новата изложба? Още с първите си стъпки към изложбеното пространство зрителят е погълнат от ярки, драматични в своята оксиморонност багри; обсебването е толкова силно, че посетителят има нужда да затваря на моменти очи пред мощната сила на тези картини – с многопластовост и противоречивост на посланията. Две мащабни платна привличат вниманието в центъра на експозицията: „Соната” (посветена на Бетовен) и „Каприз” (посветена на Паганини). Това не са просто някакви портрети на световноизвестни личности, а разголване на егото им така, както времето е напластило в тях легендарност, обговорило е славата им в контрастни тонове. В други изображения голите тела вграждат еротиката в границите на философска алюзия за превратностите на секса. Долавя се и една драматичност, сякаш Верде е рисувал под диктовката на Вагнерова музика. Искате ли да усетите Леонардо да Винчи, Салвадор Дали, Чарли Чаплин, Мерилин Монро и Луис Армстронг по нов начин, то картините на Верде ще ви предоставят тази възможност. Бих казала, че художническият метод, въплътен в тези каритини, включва дори най-странните несходства. Трябва да разрязваме детайли от изображението, за да разгадаем мощно закодираното послание. Тук времето сякаш не съществува – сюжетът не разказва, той внушава, взривявайки митологичната закостенялост в символиката на даден персонаж. Пред картините на Верде зрителят изпада в катарзисно състояние – в тях очевидно е привнесена нова функционалност – целта не е съзерцание, а всепоглъщане чрез опиянение. Но нека не се страхуваме от тази магнетичност – още Ницше беше отбелязал: „Битието и светът имат оправдание единствено като естетически феномен.”

Верде е такъв феномен. В Деня на Европа стотици представители на родния културен и политически елит се стекоха в зала „България”, за да чуят Девета симфония на „Бетовен”, а преди това усетиха мощта на Верде чрез неговото необичайно изкуство.