Ако Бастилията стоеше непокътната

У нас авторитарната тенденция днес дегизира своята същност с идеите за президентска република

Борбата за истинска независимост на един народ е имплицитно и борба за демокрация и представително управление, което стабилизира и филтрира обществените импулси

Във всяко демократично европейско общество дреме по една неразрушена „Бастилия”. Големият авторитет на френската историография проф. Франсоа Фюре с основание изтъква, че историята на Европа след 1789 г. е история на борбата „за” и „против” принципите на Френската революция. Обобщено по друг начин - това е история на перманентния сблъсък между демократичната и авторитарната тенденция, който предопределя динамиката на политическото и конституционно развитие в континентална Европа.

Този сблъсък пронизва осезаемо и българската история след Освобождението до наши дни. Дешифриран е през призмата на конституционното право от почти всички национални научни авторитети преди 1944 г., а в днешно време - в трудовете на проф. Георги Близнашки. След консолидацията на демократичното управление в Западна Европа след Втората световна война там авторитарната тенденция е в определена степен маргинализирана. Но е видима и активна в държавите от Източна Европа, където историческото нещастие да бъдат включени в пределите на „Империята на злото“ след Втората световна война е изградило нови етажи и мрачни подземия на „Бастилията“, напластило е допълнителни авторитарни тежнения.

В условията на геополитическите и национални турбуленции, които съпровождат края на неолибералния модел на глобализация, адаптираните към новите условия мрежи на старите тоталитарни режими отново извеждат на историческата арена авторитарната тенденция. Импулс в тази посока им дава и органичната връзка с руската автокрация и самодържавие. Възкресяват се стари модели на социално мислене и политическо действие, които са до болка познати от историята, макар и съобразени с локалната специфика - „здрава ръка, която „да ни оправи“, „държавата да се грижи за нас“, „парламентът е ненужна говорилня“, „не ни трябва парламент, народът да решава с референдуми“. Това са все добре познати исторически отгласи, било от якобинската диктатура и нейните идейни следовници от радикалните болшевишки и леви движения, било от бонапартисткия авторитаризъм и обезсилване на националните парламенти. У нас авторитарната тенденция днес дегизира своята същност с идеите за президентска република. Но в основата си - като замисъл и евентуални последици - това е все същото, което знаем от историята.

В този контекст за пореден път отбелязахме Независимостта на България, обявена през 1908 г. Но дали като общество си даваме сметка, че всяка „независимост“ и „суверенитет“ не струва пукната пара, ако не е реализирана в демократична форма на управление, с ограничения на всяка власт и реално овластено политическо представителство на разнородните социални интереси в парламента? Борбата за истинска независимост на един народ е имплицитно и борба за демокрация и представително управление, което стабилизира и филтрира обществените импулси, за да гради баланс и обществено равновесие в името на общото благо на нацията. Неведнъж съм писал тук за конституционните и политически последици за свободата и демокрацията от едно хипотетично надделяване на авторитарната тенденция и установяване на президентска република, тоест от реализиране на мечтата на посткомунистическата олигархия, която не е скъсала пъпната си връв с Кремъл, за концентриране на властта в едни ръце - тези на президента.

Но днес ще ги илюстрирам по по-нестандартен начин. Нека поразсъждаваме по този въпрос през призмата на една хипотетична, алтернативна история, като деконструираме Френската революция и видим какъв би бил нашият свят без нейните принципи. Каква щеше да е Европа, ако Бастилията беше останала непокътната? Ако не се беше случила „Нощта на чудесата“ - онова знаменито заседание на френското Учредително събрание на 4-5 август 1789 г., което премахва целия феодален социален и икономически ред.

Представете си, че 14 юли 1789 г. идва и отминава като обикновен летен ден. Камбанният звън на „Нотр Дам“ оглася сватби, а не бунтове. А 4 август е просто поредна дата в календара, когато събранието е във ваканция. Париж остава сцена за галантни салони, а не за барутен дим. Градската беднота е улисана в оцеляване. „Марсилезата“ не възпленява за бунт, Мариан не се превръща в икона на свободата. Сен Жермен е пълен с философи, които обсъждат лихви и данъци, докато Бастилията хвърля хладната си сянка, непокътната като египетска пирамида. Няма „левица“ и „десница“ в парламентарната архитектура - понятия, които в реалната история са изковани през Френската революция. Вместо това партиите се делят, примерно, на „кралски“, „търговски“ и „регионални“. Политическият либерализъм и свободната търговия са типична английска екзотика, а „революция“ - астрономическият кръговрат на планетите. Няма въведена през Френската революция метрична система; напротив - Европа си остава още дълго време мозайка от всевъзможни мерки и теглилки, които затормозяват търговския обмен. Няма идея за модерна европейска демокрация.

Без Френската революция няма и Наполеон. Монархиите на ancien rйgime могат да си отдъхнат. Свещената Римска империя не се разпада. Италия остава плетеница от папски държавици и австрийски протекторати - музей на Ренесанса без национален заряд. Колониалните владения на Испания и Португалия не усещат напора на наполеоновите войни. Симон Боливар си остава поет с адвокатска кантора, а не „Освободител“. Независимостта на Латинска Америка се отлага. Франция щеше да наподобява бляскава Австрия.

Без „Нощта на чудесата“ аристокрацията запазва наследствените си привилегии и земи. Без френския трикольор националните знамена остават хералдически: орли, корони, кръстове. Българското бяло-зелено-червено, италианското зелено-бяло-червено, немското черно-червено-златно може би нямаше да се появяват. Делакроа не рисува „Свободата, водеща народа“, Бетовен не посвещава на никого Третата симфония („Героическа“). По улиците на Париж няма барикади, които Виктор Юго да превърне в епос. Думата „патриотизъм“ си остава средновековен дълг за подчинение към короната, а не гражданска гордост на свободната личност. Социалната структура е вкочанена от наследствени привилегии и ограничения, които спират общественото развитие. Управлението - авторитарно и потисническо.

В новоосвободена България Учредителното събрание не променя проекта за Органически устав, който по руско-германски образец въвежда монархически суверенитет и авторитаризъм, а не парламентарна монархия, основана на народния суверенитет... Но да спрем дотук, дори само тези твърде едри щрихи са достатъчни. Да премахнеш 1789 г. и „Нощта на чудесата“ от историята е като да изличиш основния цвят от палитрата на Европа. Континентът пак щеше да се модернизира, но на забавен каданс и под тежкия похлупак на една склерозирала наследствена аристокрация, съпътствана от корупционния плам на новоизлюпената венална аристокрация, купила си постовете от монарха. Парламентаризмът щеше да бъде дар отгоре, а не завоевание отдолу; човешките права и свободи - дарени от монарха, а не естествено присъщи на човешката личност. Без „Марсилезата“, без трикольора, без вярата, че всеки народ може да прекрои съдбата си, а не да очаква това от някой благодетел свише, историята на модерния свят нямаше да бъде каквато я познаваме.

Какво общо има това с борбата между демократичната и авторитарната тенденция у нас, с която започнахме? Много! Защото претенцията на мрежите на ancien rйgime на тоталитаризма да върнат часовника на България назад с нова концентрация на еднолична власт в една президентска република ще има една фундаментална последица, която уроците на историята релефно ни подсказват - ограничаване на свободата и демокрацията. Нейната реализация би била отхвърляне на принципите на Френската революция, които - с цената на натрупания негативен социален опит до Втората световна война - в съвременна Европа са изкристализирали в парламентарната демокрация. Но за това - следващия път. Благодаря ви за вниманието по този въпрос.