Баскервилското куче в Берковица

Пес убиец отне 21 живота, Иван Вазов го осъди на смърт

Алеко Константинов попада на углавно дело № 123/1880 г. и прави критичен анализ на процеса

Далеч преди Конан Дойл да го вгради в знаменития роман Баскервилското куче се появи в Берковица. През 1880 година пес убиец отне 21 живота. Пиеше му се още кръв, но Иван Вазов го осъди на смърт. По онова време литературният патриарх е председател на Окръжния съд.

Кучето на Михал Първанов пазело неговия пчелин в село Костенци. За кошерите и четириногия се грижел Георги Слатинченин. Вместо да варди меда от мечки, кучето се вмъкнало в стадото на Еленко Атанасов и натръшкало 7 ярета и 8 агнета. Други 4 берели душа изпохапани и нямало да ги бъде.

Покъртен от трагедията, Еленко се явява пред съда. Иван Вазов носи бляскава униформа на Темида – черен редингот със златни еполети и лъскави копчета. На левия хълбок е препасал шпага. Поетът изслушва тъжителя и образува углавно дело № 123. Командирова подчинения Герасим Истатиев да огледа мястото на престъплението. След инспекцията Герасим докладва в съда:

"Според изпита, който направих от околните овчари и от пчелинджията на Михал Първанов, узнах, че действително кучето на Михал Първанов, което стои на пчелина му, е изяло на Еленко Атанасов 7 ярета и 8 агнета и 4 останали още живи, но ще умрат и те понеже кучето ги е давило, и самичкий пчелинджия каза, че това куче и по-предишний ден изяло една овца."

Еленко вади свидетелство от кметството на Костенци, в което пише, че освен овцата псето е излапало и едно комшийско яре. Така в сметката влизат още 2 жертви.

Поставен натясно от фактите, Михал почва да увърта. "Аз не знам дали моето куче е изяло агнетата и яретата на Еленко Атанасов – пледира той, – но понеже Еленко казва, че моето куче му е изяло агнетата и яретата, то аз му давам доверие на думите, но на това не съм аз виновен, понеже кучето стои на пчелина ми, а пчелинджията Георги Слатинченин не ми е заявил, че кучето ми е правило такива пакости и не го е убил или вързал, то е негова вина и затова кучето сега аз склонявам да се убие, но възнаграждението за изядените агнета и ярета  да плати пчелинджията ми", измива си ръцете Михал.
Вазов внимателно изслушва едната и другата страна. Практиката го е направила подозрителен към показанията. "Тук всеки почти се кълнеше на лъжа. Свидетелската клетва за селянина не значеше нищо", спомня си след години поетът. В случая обаче фактите накланят везните в полза на Еленко.

Иван Вазов прелиства Отоманския наказателен закон, по който все още съдят в България. Пръстът му спира на член 170. "Когато законно се докаже, че някой предумишлено е убил человек, осъжда се по закона на смърт", гласи текстът. Казус за животинския свят няма, но поетът тълкува творчески буквата на закона. Така в името на Негова светлост княз Александър Батенберг свирепият пес е осъден на смърт.
"Кучето на Михал Първанов да се убие съгласно с духа на чл. 170 от Отоманский наказателен законник и овчарят Георги пчелинджията от с. Слатина да плати възнаграждение на Еленко Атанасов 180 гроша", отсича магистратът.

"Тая присъда е неокончателна и се прочете в окончателна форма на 12 априлий 1880 год., от който ден почва две неделий срок за обтъжванието пред Софийский съд съгласно 885 и 862 т. от Врем. съд. Правила", сочи документът.

Животното няма възможност да обжалва и е подкарано към ешафода от пристава Гюро Начев. Наречен заради коравия си нрав Върли Гюро, на младини той бил хайдутин. После се сражавал под знамената на Джузепе Гарибалди. Италианците му викали Върли Бюлгаро.

Ботевият четник Гюро Начев изпълни присъдата.

Гюро влиза в редиците на Първа българска легия, а през 1876 г. минава Дунава с четата на Христо Ботев. Приставът е земляк на Вазов, родом е от карловското село Кочмаларе. "Начев пръв ми пя "Тих бял Дунав". По рано не бях чувал мелодията й", отбелязва авторът на известното стихотворение.
Върли Гюро, който въплъщава изпълнителната власт в Берковица, извежда песа край реката. Там с няколко револверни изстрела екзекутира осъдения.

През 1896 г. Алеко Константинов попада на углавно дело № 123/1880 г. и прави критичен анализ на процеса. Учил право в Одеса, той е бил съдия и прокурор, а по онова време се изхранва като адвокат. "Жално е, че това гениално творение умълчава някои подробности", пише Щастливеца и задава неудобни въпроси:

"Как е била връчена призовката на кучето, защо не са разпитани в качество на свидетели потърпевшите ярета, които са останали живи – може би щеше да се установи, че кучето не е действало предумишлено, сиреч с предварително изработен план, а под влияние на раздражение и в такъв случай нямаше да се накаже с духа на чл. 170, а щеше да бъде осъдено на петнайсетгодишен затвор в окови, с лишение от граждански и политически права, от право да заема държавни и обществени служби и да носи знакове и отличия."

И други специалисти атакуват четириногото дело. "Ако днес някой съдия в Европа би произнесъл присъда, подобна на тази, която току-що посочихме, това би се счело за юридически скандал и издалият я магистрат би бил незабавно уволнен", пише проф. Никола Саранов. Той обаче изнася, че Вазовият случай не е изолиран.

През 1934 г. в щата Ню Йорк четири кучета са осъдени на смърт и екзекутирани, понеже ухапали дете. "Пак приблизително по това време бе водено пред наказателния съд на американския град Маун Стерлинг едно много сензационно дело против едно куче, обвинено от прокурора, че изтезавало и убило една овца", продължава професорът. Този процес е копие на берковския, но е далеч по-малко трагичен, защото жертвата е само една.

"Поетът обичаше животните, особено беше привързан към кучето и даже го е защитавал ("Пребитото псе") против жестокостите, а също нежно го е възпявал", твърди Борис Вазов за брат си. В "Пребитото псе" Вазов става свидетел на потресаваща сцена – като днешните в интернет. Няколко деца давят кутре в Марица:

Тогава се затекох,
смутен до глъбини,
и битката пресекох,
и кучето извлекох
из мътните вълни.

Смъртната присъда от 1880 г. сигурно е измъчвала поета, защото наскоро след нея той прибира в дома си едно кученце. Нарича го Горко. В София пък неразделен приятел на Вазов е Хектор. Този пес доживява дълбоки старини, умира чак през 1920 г. "И слава Богу. Беше вече ослепял и мърсеше навред", въздъхва след смъртта му народният поет.