Бруталното насилие над дете е история, която удря като юмрук в стомаха

Бруталното насилие срещу дете е история, която удря като юмрук в стомаха. 

Четеш и нещо в теб се свива – като спазъм, като безмълвен вик, който не можеш да изкараш от гърлото си, буца.

Емоционалната реакция е смесица от гняв, ужас и безсилие.

Представяш си малкото дете – крехко, уплашено, беззащитно, попаднало в ръцете на чудовище, което би трябвало да се грижи за него. 

Опитваш се да осмислиш ужаса, през който е преминало – болката, страха, самотата. Мисълта, че е молил да умре, за да спре мъката, е най-страшната. Това не е просто физическо насилие – това е пълен разпад на сигурността, доверието, човешкото.

Гневът срещу извършителя Петър Чернев е неизбежен. 8 години затвор звучат като подигравка. 

За такова нечовешко насилие, за системен тормоз, за удоволствието от страданието – едва 8 години? 
Това означава, че този човек ще излезе, ще има втори шанс, ще живее живота си. Детето, дори да оцелее физически, никога няма да се върне към детството, което му е било откраднато.

Къде са институциите? Къде е обществото? Защо отново го има чувството, че всичко се замита под килима? Че няма достатъчно възмущение, че липсва истински отпор?

Когато престъпленията срещу деца не предизвикват масова реакция, не значи ли това, че сме изгубили нещо фундаментално в себе си?

И след всички тези емоции идва онова тежко, натрапчиво чувство на безсилие. Какво можем да направим? Как се поправя такава жестокост?

Какво се случва с едно общество, когато подобни ужаси вече не пораждат никаква ярост и мобилизация? Защото има и такова нещо като справедлив гняв.

Историята на това дете е едновременно трагедия и диагноза.

Болезнено напомняне колко лесно може да се превърнем в свидетели, в статисти на нечие страдание.

И в този смисъл, най-страшното не е просто стореното зло, а това, че то остава без истински последствия.