България и еврото - думи около дискусията

Логореята прояви латентните страхове и очерта територията на общественото (не)знание

Много се изговори за ERM II, еврото и Паричния съвет преди коронавирусът да помете темата. Евро-логореята прояви латентните страхове и очерта територията на общественото (не)знание. Предлагам кратки бележки по някои от обсъжданите въпроси.

(Пред)история - I. Добре е да си даваме сметка, че забележителният успех на Паричния съвет в България се дължи до голяма степен на адекватния момент, в който бе въведен. МВФ завъртя идеята още през есента на 1994 г., когато редовната му мисия лансира опция за „нетрадиционна стабилизация“ чрез фиксиране на валутния курс. Ставаше дума за предпазлив сондаж, като експертите се придържаха към евфемизма, без да произнасят името на този модел. Времето беше преходно и безперспективно; управляваше служебното правителство на Ренета Инджова и предстоеше сигурна изборна победа на БСП. Ала сюжетът не попадна във вакуум. Последиците от възможна хиперинфлация или от обрат във валутната политика се обсъждаха открито от Агенцията за икономическо програмиране и развитие (в частност в годишния u доклад за 1994 г.) и на професионална конференция непосредствено след изборите.

Победоносната реставрация на БСП обаче нямаше нужда от подобни институционални иновации. Едва когато през май-септември 1996 г. резултатите от икономическа u политика бяха консумирани с цената на дълбока финансова криза, идеята за Паричен съвет възвърна актуалността си. Към ноември трите христоматийни условия за неговото успешно лансиране се оказаха налице. 1./ Националната валута изчезваше за сметка на долара, тъй като бе отключен процес на мащабна валутна субституция. Неизбежна беше появата на, по същество, нова парична единица каквато щеше да стане левът, емитиран от Паричен съвет. 2./ Две от възможните стабилизационни котви (рестрикциите на кредита и на доходите) бяха изцяло дискредитирани през предходните години, като единствено неизползвана, и следователно облечена в някакво доверие, оставаше новата котва на валутния курс. 3./ Накрая, идваше политическа промяна, възприемана като радикална раздяла с дотогавашната мъчителна, половинчата и неконсистентна, икономическа линия. Символиката на ново политическо начало намери израз в официалното изявление на директора за Европа в МВФ Майкъл Деплер, че Фондът ще подкрепи въвеждането на Паричен съвет в България. Съобщението той направи в София, в деня след втория тур на президентските избори, спечелени от ОДС. Останалото бе институционален дизайн и икономика.

Днес, както стана ясно, малцина си представят различен паричен режим. Приказките за ползите от едно химерично връщане независимостта на централната банка са манипулативни. В европейските държави извън еврозоната (а и извън ЕС) тези институции разполагат с пренебрежима степен на свобода спрямо политиката на ЕЦБ. А централните банки в еврозоната са поставени в условията на паричен съвет що се отнася до валутния курс и финансирането на бюджетните дефицити, но разполагат (при определени условия) с лостовете на рефинансирането и на кредитора от последна инстанция. Така, при скока от Паричен съвет в еврозоната България няма какво да загуби, докато печели достъп до два съществени монетарни инструмента.

(Пред)история - II. Сакралната формула, че до влизането в еврозоната ще запазим Паричния съвет и днешния фиксиран курс (който по сполучливите думи на управителя на БНБ Димитър Радев „за нас е религия“) не е получена даром. Процедурите по влизане в ERM II са разписани през 1997 г., когато все още нямаше членки на ЕС с Паричен съвет. Когато се появиха кандидати за Съюза с тази монетарна система (първо Балтийските държави, а после и България), действащата уредба трябваше да бъде пригодена. Промяна на съответното вторично европейско право не беше възможно, поради което се налагаше авторизирано тълкуване на специфичния казус. Процесът продължи 6 години, през които БНБ, координирано с другите заинтересовани централни банки, положиха упорити усилия да убедят европейските институции.

Първият пробив

Първият пробив дойде през април 2000 г., когато ЕЦБ (а през ноември и ЕКОФИН) прие принципа за „неуникалност“ на траекториите към еврото и съвместимостта на паричните съвети с членство в ЕС. Това бе оценено като важен политически успех за България и Балтийските държави. По-късно (декември 2001 г.) дойде краха на „борда“ в Аржентина, който затвърди убеждението, че наличието на ясен и предвидим изход от този монетарен режим е ключов стабилизиращ фактор. А в края на 2003 г., преди приемането на Естония, Литва и Латвия в ЕС, окончателно бе приета валидната и понастоящем схема: при влизане в ERM II курсът се „договаря“ при подразбирането, че той остава този на паричния съвет; поддържането на фиксирания курс („колебания“ от +/- 0% в рамките на ERM II) е едностранен ангажимент на съответната национална емисионна банка. Последното, естествено, не е препятствие, след като е било факт в продължение на дълъг период (в случая с България - вече 23 години). Така задължителното общо правило (записано с разбунилата духовете неотдавнашна поправка в Закона за БНБ) и българското изключение стават напълно съвместими.

* Румен Аврамов (Център за академични изследвания - София) е бил заместник-председател на Агенцията за икономическо програмиране и развитие към правителството (1991-1994) и член на Управителния съвет на БНБ (1997-2002). Текста препечатваме от седмичния бюлетин на Института за пазарна икономика със съкращения.