У нас едно политическо малцинство, което се самоопределя като „демократичната общност“, фетишизира протеста
Днес България се нуждае от възстановяване на нормалния политически ред
През уикенда в САЩ се състояха сравнително масови протести на опозиционното ляво-либерално малцинство под лозунга: “Без крале” (No Kings). Те бяха насочени срещу президента Доналд Тръмп, чието управление в соросоидните среди в Америка определят - седнете, да не паднете - като “авторитарно”.
Прочее, сещате се вече откъде се пръкна глуповатото говорене за „диктатура“ и „авторитарен режим“ у нас, нали? Но да се върнем в Америка. Какво направи президентът Тръмп, докато опозицията издигаше лозунги срещу него в много американски градове? Направи това, което прави всяка силна, авторитетна и легитимна власт, избрана демократично по волята на общественото мнозинство. Не се огъна, не започна да се оправдава, не влезе в обяснителен режим. Отнесе се към протестите като част от всекидневната политическа шумотевица. И понеже все пак това е Доналд Тръмп, а не просто някой стандартен политик, в типичния си стил иронизира каузата на тези протести. Специално за целта регистрира профил в ултралибералната социална мрежа Bluesky, в която се приютиха създателят на Twitter Джак Дорси и най-фанатизираните ляво-либерални прослойки, след като Twitter беше купен от Илън Мъск, за които омразата към Тръмп е истинска нова „религия“. И като го направи - пусна там кратък клип, създаден с изкуствен интелект, който показва Тръмп с кралска корона. Вече сериозно и без ирония им отговори кратко и ясно пред Fox News: „Аз не съм крал.“ И всичко приключи. Защото в зрялата демокрация протестът не е заплаха за властта, а естествен фон на обществения живот. Президентът Тръмп има повече от три години до края на мандата, а в демократичното общество власт се сменя на избори, а не на улицата. Дори когато протестите прерастват в безредици и погроми - справка: Франция, където, независимо дали жълти или пембяни жилетки вилнеят по улиците, властта упражнява своя мандат, даден от избирателите.
У нас обаче през последното десетилетие се случи друго. Едно политическо малцинство, което се самоопределя като „демократичната общност“, фетишизира протеста. Изгради му ореол на върховен политически акт, който може да подменя волята на избирателите - на източник на легитимност за управлението. В тяхната пропаганда протестът беше възведен в някакво митологично превъплъщение на „народа“, в сакрализиран заместител на изборите. Всеки уличен шум, всеки импулс на организирано недоволство от средите на тяхното политическо малцинство бе обявяван за „всенароден порив“, за „волята на гражданското общество“, която едва ли не била по-истинска от тази, която се изразява в свободни и демократични избори. Изградиха цяла субкултура на протеста със специфичен и, за съжаление, на моменти фашизоиден жаргон, с дехуманизиране на политическите опоненти, с партийна героика, маскирана като „гражданска“ - все атрибути, които трябваше да внушават, че уличното движение е по-автентично от парламента, по-честно от изборите и по-морално от властта. Тук не говорим за автентични социални протести, предизвикани от остри проблеми в обществото и управленски безобразия, а за протести, които искат власт за конкретна партия.
Протестът беше превърнат в определящ политически фактор - фалшива и опасна, но работеща теза в условията на деморализирано обществено мнозинство и дестабилизация на основните политически сили. Но по същество това е илюзия, която подменя самата философия на демокрацията и нейните институции. Тази подмяна е удобна за всяко радикално политически малцинство. Така е замислена в (без)мозъчните тръстове на Сорос в САЩ, откъдето се предава на локалната клиентела - като инструмент, който да осигури власт на малцинството, въпреки изборите.
Какво се случва, когато демократичната власт се поддаде на този фалшив мит? Случва се това, което преживя България след 2020 г. - хаос и безвремие. Изборите загубиха авторитет; правителства падаха не по волята на гласоподавателите, а по сценарии на крещящи малцинства. Демокрацията бе поставена в услуга на митологизираната „улица“. Под натиска на целенасочени медийни внушения управляващите започнаха да се съобразяват не с изборния вот, а с уличния шум. Това беше фундаментална грешка. Защото в момента, в който една власт престане да черпи легитимността си от избирателите и започне да я търси в настроенията на улицата или в социалните мрежи, тя губи стабилност и посока и става заложник на настроенията на радикализирани групи и малцинства. Тогава протестът престава да бъде демократична гражданска изява, а се превръща в инструмент за политическа манипулация в ръцете на задкулисни полит-технолози.
Истинската демокрация има ясен и прост принцип: власт на бюлетините, а не на децибелите. Това означава, че властта се упражнява от онези, които са получили доверието на мнозинството или са сглобили следизборна коалиция, която се опира на вота на мнозинството. Мнозинство не въображаемо, не предполагаемо, не самозванско, а изразено чрез единствено легитимния способ - изборите. За функционирането на демократичната държава избирателната активност няма правно-политическо значение. Защото електоралният абсентизъм и протестът могат да са тревожен сигнал и израз на несъгласие, но не и източник на власт. Когато протестът започне да се представя като равностоен или по-легитимен от изборите, се обезсмисля самият акт на демократично гласоподаване. Идеята, че всеки, който не е доволен от изборния резултат, трябва да излезе на улицата и да иска веднага нови избори, не е демокрация, а перманентна улична революция, при която няма стабилност, няма институции, няма уважение към правилата.
Днес е време за нормализация на политическия процес. След години на хаос и подмяна обществото започва да осъзнава, че държавата не може да се управлява от улицата и от социалните мрежи. Политиката трябва да се върне там, където ù е мястото - в институциите.
Протестите, разбира се, имат своето място и са част от демократичния инструментариум. Но тяхното място не е в центъра на политическата динамика, а в нейната периферия. От конституционно гледище за функционирането на демократичните институции протестът следва да се възприема като фонов шум, като сигнал за определени напрежения или политически тенденции, но не и като структуроопределящ център. Политическите решения трябва да се вземат от легитимно избраните политически представители, а не от тази или онази политическа група на улицата. Силната власт не се плаши от протести. Тя ги чува, когато са основателни и справедливи, и ги игнорира, когато не смята, че са такива, а са само „стани да седна“. Това е белег на демократична зрялост, не на авторитарност. Слабата и деморализирана власт се поддава на уличен натиск; силната се съобразява само с вота на гражданите.
Днес България се нуждае от възстановяване на нормалния политически ред. Време е властта да се отнеме от децибелите и да се върне в бюлетините. Защото властта се дава чрез избори, отнема се чрез избори и се упражнява въз основа на вота на избирателите, а не според децибелите на уличния крясък. Тъкмо заради тази азбучна истина, едно управление, което се ръководи от улицата, извършва предателство срещу своите избиратели. Протестът е форма на изразяване, не на управление. Време е днешните ни политици да разберат, че демократичното управление не е емоционално площадно шоу, а рационална и отговорна институционална дейност, в която властта се дава от избирателите. И когато политическата култура у нас се завърне към този фундамент, България ще излезе окончателно от хаоса и безвремието на фалшивата „промяна“.
Благодаря ви за вниманието по този въпрос.
Труд
