Труд
Автор:
Кеворк Кеворкян
Може да сме небрежни с всяко нещо, само не и с Историята, особено, когато тя има въпроси към нас
Какво става с един Народ, когато два милиона души се отделят от него - и каква е цената на този отказ?
Ново двайсет - властите взеха да се хвалят с “отрицателната емиграция”: спасяващите се от България нашенци били по-малко от ония, които се завръщали тук. Не открих нищо впечатляващо в обяснението на данните, които срещнах: нито защо са се изселили, нито защо се връщат.
Хойкат си и толкова - сякаш става дума за неразборията на някакво провинциално гезме. Но безгрижието ни и в този случай си е в реда на нещата, винаги така реагираме, когато се сблъскаме с някоя от нашенските загадки.
А те ни спъват непрекъснато, защото Истинската Памет, този най-ценен капитал за всяка нация, постепенно бе заменена с нова, силиконова - чувствителна към външното, видимото, но неспособна да разчете и съхрани важното. Но и това не ни уплаши: 30 и повече години се влачим с този силикон и още ни има, колкото да си въобразим, че и без памет ще оцеляваме.
Ясно е, че не сме същите, но какви сме - този въпрос все по-рядко ни занимава, скоро и изобщо няма да се сещаме за него.
Един ден, и доста неочаквано за мнозина, Стената падна - фантазният по начало комунизъм беше оттекъл в помийната яма на Историята и около два милиона нашенци се изметоха оттук - спасявайки се сякаш не толкова от условията на средата, която обитаваха, колкото от самите себе си. Немалка част от тях усещаха, че могат да измъкнат повече от себе си - и опитаха. Ако приемем този стремеж за основната причина за Голямото Бягство, трябва да се съгласим, че бяхме станали свидетели на най-големия експеримент в историята ни. Успешен или неуспешен се оказа той?
Но, както най-често се случва с нас, решихме, че не са ни нужни никакви обяснения - извън констатацията за случилото се. Българският мукаятлък пак се оказа неизлечим. И изглежда, че ще си платим за това - може да сме небрежни с всяко нещо, само не и с Историята, особено, когато тя има въпроси към нас.
Останахме си без смислени обяснения за Бягството: за последиците от вече случилото се, също и за сега случващото се - а без тези обяснения, дори да са донейде лъжовни, няма защо да се напъваме да прозрем нещичко от онова, което ще ни сполети.
Едно не може да се отрече на властниците на Мазалото, иначе кръстено Преход: не ни обещаваха нищо конкретно, понеже и те самите не бяха наясно със случващото се и благоразумно се съсредоточаваха в хоризонта на собствените си портфейли. И се зареди пак нашата, глупашко-тягостна сага - достатъчни са само три примера от нея: „Кремиковци“ бе харизан за 1/един долар - сетне превъртян до близо 1 милиард долара; накараха ни да вземем два Ф-16 на цената на осем; а пък простолюдието бяга обратно насам - ето най-сетне нещо възвишено - защото му домиляло за нашите домати.
Голямото Бягство имаше своето своеобразно „показно“ през 1989-а - с финалния епизод от тъй наречения „Възродителен процес“. Соцпропагандата имаше своите постижения в баламосването на големи маси от населението, но понякога и свирепо се дънеше, този случай беше точно такъв - върхушката сякаш беше внезапно полудяла и се подиграваше сама на себе си: сменяш имената на турците и така духовно ги възраждаш, и ето ти ги чисто новички българи. Голям майтап беше самото име на операцията, някой здраво подхлъзна тогава Живков. Ако беше жива дъщеря му, едва ли щяха да нарекат така „процеса“, защото щеше да се получи ненужен и до голяма степен комичен сблъсък с нейната фиксация върху възраждането на „хармонично развитата личност“.
Голямото Бягство от България, вече свободна от мераците по невъзможния комунизъм, беше видяно предимно като някакъв леснодостъпен за нашенци трансфер към някои естествени уж свободи - сякаш бяха получили пропуски за някакъв рай, където щяха да им навират безплатно всякакви благинки. Важни въпроси бяха пренебрегнати, като, например, от какво бягаха - от Миналото, което вече не съществуваше или от Новото/Настоящето, което вече ги беше стреснало и дори уплашило?
Или друго: как щеше да се адаптира човек, формиран от съвсем разпуснатият в последните си години социализъм, към порядките на едно друго общество? Нашите хора, или поне повечето от тях, здраво се стараеха, вече им бяха внушили, че досега са били „роби“, тъй че нямаха нищо против да се докажат отново, пак в това си качество. Но ние тъй и не научихме и досега истината за тяхната адаптация, за тяхното „възраждане“, колкото и неприятна да е тя.
От време на време се споменават в някоя новина, примерно за пожар в някаква германска кланица - повечето работници там били българи, но нищо повече. Животинското им съществуване в условията на въпросната животинска преизподня не се коментира, то сякаш им се полага. Нямахме нашият, българският Гюнтер Валраф, за да получим някаква дори бегла представа за условията, в които се случваше европейското състояване на нашенци. За някои от тях този процес продължава и досега - тия дни писаха, че можем да се гордеем и с нашите цигани-просяци, вече ходели на работа соанирани и с чисти дрехи, поназнайвали и някоя друга дума на местния език.
Нелеки изпитания преживяха и елитните ни, вече осъществени тук „бегълци“. Веднъж ме жегна едно твърдение на синът на великолепните актьори Николай Бинев и Домна Ганева, дано не ми се разсърди, че споделям това тук: беше казал в едно интервю, че вече е участвал някак в сто холивудски продукции, а неговите родители били вече забравени. Това дори не се нуждае от коментар, но все пак да кажа две думи: личности като Бинев и Домна не са били. Те са.
Нашите хора от артистичните среди си се стараеха и който имаше късмет беше забелязван, иначе си оставаше в масовката, но и там не беше зле, в края на краищата. Знаменитият лаф на Тед Кочев отдавна вече не беше валиден - днес трябва да се натягаш като катил, все едно си в „Боен клуб“, да се ръфаш като животно с конкуренцията, за да се промушиш някак сред избраните - и така е и в кланицата, и в киното. Тзавела, знаменитият фолклорист, беше стигнал чак до Канада, спасявайки се от гражданската война в Гърция. Почнал работа в един телевизионен канал и там срещнал българина Тед Кочев - той пък става световна фигура в киното, режисьор на „Рамбо. Първа кръв“, „Уикендът на Бърни“ и др. Веднъж Христо го попитал: Как разбра, че можеш? „Те разбраха!“ - бил отговорът на Кочев. Те!
Ако днес някой направи един поменик на наистина успелите ни „бегълци“ през последните трийсетина години, в него ще попаднат не повече от една-две дузини имена. Но не ги бройте като Кристо, Цветан Тодоров, Юлия Кръстева, Увалиев и други от този ранг - тяхната съдба, а ако щете и „мая“ е съвсем различна.
Между другото: ако Георги Господинов не живееше в България и не беше обгрижван от Сорос, щеше ли да додрапа до „Букър“?
И накрая: какво става с един Народ, когато два милиона души се отделят от него - и каква е цената на този отказ?
Я да се посмеем малко: ами Симеон има ли място в поменика на успелите? Желев го наричаше пред мен „дребен комерсант“, не беше съвсем справедливо, но пък на въпроса ми с какво се занимава, Симеон смутолеви нещо не съвсем ясно. Трябваше да се сетя, че е неприлично да се пита такъв човек, как си вади прехраната.
После стана ясно: като чакаш да признаят за известно време царят в теб - пък после каквото стане с нотариалните актове.
