Демократичният дефицит на „регулаторната държава“

Държава, която вече не управлява, а регулира; не осъществява политика, а я „администрира“ чрез независими структури

Възникването на една нова управленска среда, която по същество е откъсната от публичен демократичен контрол

В монографията “Доктрината “Тръмп” срещу неолибералния глобализъм” (2019 г.) описах модела на “господство на неизбраните”, по който неолибералният глобализъм, установен като монополна правно-политическа и социално-икономическа матрица от края на 1980-те години, “обезкостява” националната държава.

А именно - като постъпателно се изнасят все повече суверенни правомощия на държавите към наднационални органи и юрисдикции, откъснати от демократичен контрол, прозрачност и отчетност. Този процес обаче има и аналог на национално равнище - въвеждането на системата от т. нар. „независими регулаторни органи“, които са извън системата на трите разделени власти. Ще го обозначим като „демократичния дефицит на регулаторната държава“.

Съвременната конституционна демокрация, освен всичко друго, е и резултат на прехода от хетерономно към автономно общество - т. е. от общество, чийто правопорядък има трансцендентален източник, към общество, което самостоятелно създава своя правен ред. Нейната същност може да се обобщи така: няма публична власт извън Конституцията, създадена от демократичната учредителна власт на народа (nulla potestas extra constitutionem). Налагането на неолибералния глобализъм започна да подкопава тази фундаментална същност на конституционната демокрация чрез въвеждането на въпросните „независими регулаторни органи“. Формално създадени в името на експертността, партийната неутралност и защитата на обществения интерес, на практика те са напълно изолирани от демократичен контрол, откъснати от публична отчетност и крайно уязвими за проникването на частни, корпоративни и политико-икономически интереси. Над тях е само „Всевишният“, но под това можем да разбираме всичко друго, но не и народа.

Тези органи формират едно четвърто, паралелно измерение на властта. Излъчват се по силата на закон, но нито отразяват волята на избирателите, нито носят отговорност пред конституираните от тях органи, нито имат ясен конституционен мандат. Решенията им се представят като „технически“, „неутрални“, „експертни“ - сякаш не засягат обществени и частни интереси в ключови сфери на социално-икономическия живот, а някакъв безличен, аполитичен, стерилен ред от числа и показатели. Именно тук, в тази своеобразна сива зона между власт и отговорност, между нормативна сила и отсъствие на демократична санкция, е проблемът: възникването на една нова управленска среда, която по същество е откъсната от публичен демократичен контрол.

Създаването на самата концепция за такъв тип органи е закономерен резултат от налагането на модела на неолибералния глобализъм. След 1980-те години, под лозунга на свободния пазар и дерегулацията, много държави започнаха да оттеглят пряката си намеса в различни сфери - първо в икономиката, а след това и в редица други. Министерства бяха реорганизирани, обществени услуги - приватизирани, а контролните функции - делегирани на органи и юрисдикции, представяни като неутрални арбитри. В политическата теория тази трансформация беше наречена „регулаторна държава“, т. е. държава, която вече не управлява, а регулира; не осъществява политика, а я „администрира“ чрез независими структури, които уж са извън политическия натиск на демократичните институции, но - колкото и парадоксално да звучи това някому - тъкмо заради това не са имунизирани срещу извънинституционален и задкулисен натиск на частни интереси.

Така се появи и понятието „регулаторен капитализъм“, описващо състоянието, в което пазарите са уж свободни, но всъщност се управляват от сложна мрежа от стандарти, норми и институции, които функционират отвъд и над политическите процеси, т. е. отвъд контрола на гражданското общество и държавата. С други думи, няма отказ от регулация, но тази регулация се извежда от домейна на демократичните държавни институции и се поверява на органи, чиято автономия ги изолира от пряка обществена санкция. Всъщност, това е форма на деполитизиране на политиката: обществено значими решения се вземат извън демократичните институции, най-често зад затворените врати на регулаторите и още по-често - на език, непонятен за гражданите. Вижте за илюстрация родните примери. Комисията за енергийно и водно регулиране определя цената на електроенергията, без да подлежи на реален парламентарен контрол или обществена санкция. Комисията за защита на конкуренцията решава съдбата на икономически концентрации, които променят цели отрасли, без каквато и да било политическа или гражданска консултация. Съветът за електронни медии упражнява контрол върху медийния сектор, без каквито и да е стандарти за отчетност. И прочее - с такива регулаторни органи може да се запълни цяла вестникарска страница.

Тази нова бюрократична архитектура води до двойно обезсилване на демокрацията: от една страна, правителствата могат да се оправдават, че не носят отговорност за непопулярни решения („това реши независимият орган“), а от друга - гражданите и бизнесът нямат инструмент за въздействие върху органите, които пряко регулират живота и дейността им. Това е перфектната буря на демократичния дефицит: власт има, но тя не се подчинява на волята на народа; вземат се управленски решения, но никой не носи реална отговорност за тях. Вместо да бъдат гарант за баланса между интересите на бизнеса, държавата и гражданите, т. нар. „независими регулаторни органи“ са буфер, който изолира политическата отговорност и канализира властта в ръцете на малки, непрозрачни елити и техните частни интереси, зависими от решенията на въпросните регулатори. В тази среда опасността от „регулаторно завладяване“ - т. е. инфилтрация от страна на икономически актьори - е реалност.

Решението не е лесно, но е възможно. Първата крачка е да признаем, че привидната експертна неутралност на тези органи не може да замести отговорността. Не е достатъчно даден орган да бъде „компетентен“, ако не подлежи на проверка, контрол и санкция от онези, чиито интереси трябва да защитава - гражданите. Парламентът трябва да има засилена роля в процесите на номиниране, контрол и отстраняване на членове на независимите регулаторни органи. Техните решения трябва да бъдат напълно публични и мотивирани, а общественият дебат по тях - информиран и постоянен.

Истинската демокрация не се измерва само с изборите, а с това къде е концентрирана властта и кой има право да я държи отговорна. Независимите регулаторни органи са една от най-големите институционални трансформации на нашето време. И ако не бъдат подложени на реален публичен контрол, рискуват да превърнат самата идея за народен суверенитет в хербаризирана формула.

Демокрацията не умира внезапно. Тя се разлага бавно - чрез делегиране и капсулиране на властта, и чрез имунизирането ù от отговорност. И ако обществото не си върне властта върху тези „независими“ органи, следващото поколение може да живее в свят, където управлението ще претендира да е рационално и експертно, но ще бъде напълно откъснато от неговия глас. Провалът на неолибералния глобализъм, чиято кулминация беше световната финансово-икономическа криза от 2008-2009 г., доведе до мощна политическа вълна за неговото разграждане. Няма нищо случайно във възхода и триумфа на президента на САЩ Доналд Тръмп, който дава системен тласък на демонтажа на стария ред. Част от този ред са и независимите регулаторни органи в сегашния им формат. Това означава, че вероятността през следващите години те да бъдат преосмислени в развития демократичен свят нараства с всеки изминал ден. Стане ли така, тази вълна ще дойде и у нас.

Благодаря ви за вниманието по този въпрос.