Господ си го прегърна на Малкия Великден
Някъде към 10 часа на светлия Малък Великден камбаните на църквите в Милано забиха яко на умряло. Чуваха се ясно в изкристализиралия след проливните дъждове въздух, а и по улиците още не се движеха моторни превозни средства, които обикновено ги заглушат. Преди да включа местните телевизионни канали или информационни сайтове, за да разбера на какво се дължи тъжното бучене, изпратих до “Труд News” коментар за посещението през последните три дни във Ватикана на вицепрезидента на САЩ Джей ди Ванс и личната му среща навръх Великден с папа Франциск.
Веднага след това пуснах телевизията и чух как бият с цялата си оглушителна сила камбаните на парижката “Света Богородица”, после тези на “Саграда Фамилия” в Барселона, на виенската “Свети Стефан”, на още няколко големи европейски катедрали, накрая на римската базилика “Свети Петър”. Оказа се, че камбанната обиколка била започнала точно от там, от центъра на Рим, след като в 10 без 5 минути кардинал Кевин Фарел известява на света, че на 88 години в 7 и 35 часа същата сутрин папа Франциск се бил отправил към дома на Отеца - Бог. Така приключи дългото сбогуване с Хорхе Марио Бергольо, започнало в средата на февруари, когато на два пъти лекуващите го от двойна бронхопневомония доктори го отписваха, но Господ го остави жив, за да си го прегърне на Малкия Великден.
Но кой беше Франциск, за когото често се казва, че бил разтърсил из основи Светия престол, тоест устройството и начина на съществуване на папската държавица Ватикан? Може и да е вярно, но за обикновените вярващи той ще остане преди всичко дискретна, ама доминираща личност, реформатор, но способен да избяга от категориите “прогресивно” или “консервативно”, обичан, будещ страхотно възхищение, но и мразен, предизвикващ интуитивна враждебност.
Това са може би най-точните характеристики на първия латиноамерикански папа в историята на католическата църква, които несъмнено се коренят в неговата биография. Роден е в Буенос Айрес на 17 декември 1936 г. в емигрирало от Италия семейство, дипломира се в техникум по химия и технологии, започва да учи медицина, но избира свещенослуженето и през 1958 г. е приет в редовете на влиятелния в Аржентина орден на Йезуитите. Неговото семейство и животът в един от работническите квартали на Буенос Айрес му вдъхват обич към обикновените хора, не се ограничава в минималните изисквания на канона, учи философия, литература и психология, преподава в гимназия, не му липсва нито интелектуално любопитство, нито находчивост.
Расте в йерархията на аржентинските йезуити, но през осемдесетте години влиза в конфликт с чугунените глави сред тях, като свещеник е гонен и от официалните представители на Ватикана в латиноамериканската страна, но през 1992 г. Йоан Павел II изненадващо за мнозина го назначава за помощен епископ на кардинала на Буенос Айрес - Антонио Куарачино. Зли езици ще кажат, че това е избор срещу най-бунтовните йезуити, опоненти на членуващия в ордена “Опус дей” папа-поляк, но за Хорхе Бергольо обаче това е реабилитация, както и завръщане у дома първо като помощник на архиепископа на Буенос Айрес, а след това като негов наследник и най-влиятелна религиозна фигура на Аржентина, от 1998 до 2013 г. Време през което дискретният и на моменти срамежлив Хорхе Марио Бергольо става известен със себераздаването си на най-малко осенените от щастие хара - бедните, проститутките, наркоманите, затворниците, коренното индианско население, мигрантите.
Сложна и многостранна личност, през онези години и преди да се възкачи на 13 март 2013 г. на престола на Свети Петър, той развива идеята си за “изходяща” мисионерска църква, за църква - “полева болница”, както ще я определи в програмното интервю на своя понтификат. Точната дата на избраното от Франциск скромно погребение още не е съобщена от Ватикана, но траурната церемония би трябвало да се състои поне пет дни след оповестяването на кончината му. Известен е обаче неговият гроб, който той посети в събота преди последната Цветница - саркофагът с тленните му останки ще бъде вграден в параклиса на Божията майка в старинната римска базилика “Санта Мария Маджоре”.
П. П. Ще ми липсва. Не като духовен пастир, защото никога не съм го приемал за такъв. Ще ми липсва като пресътворител и ретланслатор на оная божествена енергия, която ни е нужна, за да се държим на крака и да вървим напред. Не искам да дотягам, но благодаря на съдбата, че ме срещна девет пъти с папа Франциск, когато съм стискал и целувал ръката му, разговаряли сме за по няколко минути. И после винаги съм се чувствал пречистен като след изповед, макар никога да не съм се изповядвал и дори да не зная дали се кръстя по православен или по католически тертип. А всеки път, когато го виждах по телевизиите да говори в близък план от някакъв амвон, търсех очите му. Не само за да се заредя с оптимизъм и ентусиазъм, но и да удавя в тях всичките си терзания. Защото в светлата си безбрежност те ми се струваха като бездънни кладенци с капацитет да поемат всички мъки на света.
Вечна ти памет, приятелю свят!