Захарий Стоянов и Азиатският департамент

Демократ и хуманист, гениалният Летописец на националната революция е солидарен с потиснатите народи

Смъртта на Захарий Стоянов носи белезите на политическо убийство, осъществено от тайните служби на Руската империя

На 5 септември в Медвен, родното място на Захарий Стоянов (1850-1889), се състояха Седмите четения, посветени на бележития революционер, писател, историк, политик и държавник. Скромният, но повече от полезен научен и културен форум за пореден път беше организиран от Димитринка Петкова и Доброслав Иванов. Участие взеха проф. Пламен Митев, доц. Николай Хрисимов, доц. Николай Сираков, д-р Георги Ковачев, Гергана Чирпанлиева, доц. Смилена Смилкова и пишещият тези редове. Накратко за темата, на която се спряхме в навечерието на 140-годишнината от Съединението.

Макар да е смятан за “русофоб”, Захарий Стоянов, ако използваме един израз на Симеон Радев, е “безкраен български националист”. Същевременно е убеден демократ и хуманист, солидарен с всички потиснати народи. С могъщото си перо Захарий разобличава грубата руска намеса във вътрешните работи на България. И когато през 30-те години на ХХ в. са разсекретени архивите на Азиатския департамент (сборникът документи “Авантюрите на руския царизъм в България”), става пределно ясно, че позициите му не са израз на емоция, а имат напълно реална основа. Азиатският департамент, един от трите отдела на външното министерството в Петербург, прокарва великодържавните интереси на руските управници от Балканите до Иран, Афганистан и Китай, а България е сред “любимите” му мишени...

В сравнение дори със Стефан Стамболов (приеман за “русофоб номер 1”, но на младини русофил), Захарий има трезво отношение към северната империя, не вярва в “Дядо Иван” и “добрия руски цар”... За него още отпреди Освобождението българските интереси и демократичните ценности стоят над утопичните чувства на мнозина българи към империята, спечелила си черната слава на “затвор за народите”. Захарий без колебание избира пътя към Съединението, независимо от отрицателната позиция на Русия, а до смъртта си през 1889 г. споделя политиката на Стефан Стамболов против превръщането на България в руска марионетка. И е безкомпромисен към българските проводници на руската политика. През 1886 г. пише: “Где е най-голямото робство? В Русия!” На прицел е Петко Каравелов, доскорошен негов съратник и премиер на България, който „... ревностно се е заел да защитава своите господари /.../ и тяхната политика към „... поляци, малоруси (украинци), татари, черкези и пр. племена, които са имали злочестината да попаднат под московския хомот...” 

Кои са конкретните личности, с които Захарий води борба на “наш терен”, както и с техните началници от Азиатския департамент? От 1875 до 1882 г. департаментът е ръководен от Николай Гирс, по-късно министър на външните работи, дипломат с “широк профил”, пръв помощник на знаменития княз Горчаков. Няколко реда от Захарий: “Тъжни времена прекарва днес нашето Отечество България /.../ Всеки честен човек, който може да мисли и да разсъждава що годе, ще се съгласи с нас, че най-големий ни неприятел днес е официалната Русия. Няма пакост, няма мерзост, даже и подлост, които да не е пуснала в ход тая държава начело с нейний Гирс и Катков от 6-ий септември насам, т. е. от Съединението - тоя знаменит ден, когато ние почнахме своето истинско политическо и самостоятелно съществуване...” Захарий не пропуска и „... шпионско-полицейските начала на страшното III-то отделение (императорска тайна полиция)...” Той изобличава онези, „... които са унищожили Полша, Малорусия (дн. Украйна) и Бесарабия...” и „... имат намерение да направят от България Задунайска губерния...” “Но ще да кажат мнозина - продължава Захарий,- Русия беше, която ни освободи.” Да това е вярно, това е велико събитие, ние сме благодарни на покойний Александра II, благодарни и признателни сме на целий руский народ. Но трябва ли да бъдем благодарни и за това, че Русия ни освободи, за да ни зароби отново - нещо, което тя доказа вече от 6-ий септемврий насам? 

Захарий Стоянов разобличава действията на Михаил Хитрово, назначеният от Гирс дипломатически представител в София - потомствен дворянин, военен и дипломат, генерален консул в София през 1881-1883 г. Ето какво пише в своята неиздадена приживе книга “Превратът”: “Имаше ли нужда руското име в България да се поддържа от разни ремлигеновци, логвеновци и хитровци? /.../ Ремлинген и Хитрово като нарочна да бяха изпратени от черната съдба да свалят и унижат това име до положителна нищожност...” Споменатият Арнолд Ремлинген е руски офицер, потомствен дворянин, през 1881-1882 г. министър на вътрешните работи в правителството на Казимир Ернрот. За него не Захарий, а Иван Вазов, по същото време краен русофил, пише сатиричните стихове: “Конституцията души // Ремлинген-герой // и във пазвите си муши // левове безброй...” Захарий разобличава и друг служител на Азиатския департамент - руският консул в Пловдив Александър Сорокин, който безцеремонно работи против Съединението.

В периода 1883 - март 1891 начело на Азиатския департамент е Иван Зиновиев, чиито двама братя Михаил и Николай са, съответно, губернатор на Лифландия (днешните Литва и Естония) и член на Държавния съвет. Зиновиев е сочен като виновник за разрива в отношенията с България, още повече, че е под силното влияние на споменатия по-горе Михаил Катков, който, както бихме казали днес, е яростен “пропагандист” на великоруския империализъм. Неведнъж Катков истерично настоява за насилственото сваляне на княз Александър Батенберг, по-късно и на правителството на Стефан Стамболов.

Няколко думи за замислите на Азиатския департамент в навечерието на Съединението. В писмо от 4/16 август 1885 г. дипломатическият агент в София Александър Кояндер предлага: “Най-добрият изход би бил окупация на страната и назначаване тук на руски генерал-губернатор с въвеждане на нашите закони в България /.../ Вторият изход би бил отстраняването на княз Александър и неговата замяна с човек, напълно предан на нас. С наша помощ новият княз трябва да започне с унищожението на различните видове “свободи”: на пресата, на митингите, и т. н. За да управлява страната, ще бъде необходимо към него да се присъединят няколко способни и добросъвестни лица, защото ако ще ползва само местни елементи, няма да бъде в състояние да направи нищо.”

Накратко за загадъчната смърт на Захарий. Още в първите месеци след неговата кончина се появява версията, че "... войнстващият русофоб Стоянов...” е ликвидиран по заповед на император Александър III и “поръчка” на Азиатския департамент. Това виждане се споделя от влиятелния вестник “Фигаро” и други наблюдатели. Показателни са съмненията на Анастасия Обретенова, съпругата на Захарий, че е използван „... диамантен прах в кафето му и Захари умира от разкъсване на червата...” Вичо Стоянов, негов по-малък брат, пише: “Захарий Стоянов е заминал за Париж от софийската гара на 29 август 1889 г. напълно здрав /.../ Още от Белград е почувствал болки в коремната област. На 2 септември в 21.30 часа той издъхнал.” Според д-р Витанов последвалите действия на френските власти също са странни, още повече че по онова време Захарий Стоянов е председател на Народното събрание и потенциален министър-председател: “Загадъчната смърт на Захарий Стоянов, който много “навреме” умря в Париж, и който, вместо да се аутопсира в Анатомическия институт от някой професор, аутопсира се надве-натри от един участъков врач...” 

Захарий е самоизградил се интелектуалец и демократ, държавник на току-що възкръсналата от петвековното робство България. Срещу него действа безпощадната бюрократична машина на една световна сила, оглавявана от хора с аристократичен произход и високомерно отношение към българите като “незрял” народ. Споделящ най-напредничавите идеи в тогавашния свят, Захарий Стоянов не може да остане безразличен към бруталните действия на враждебна външна сила в собствената му родина. Делата на бележития син на Медвен в защита на Отечеството доказват, че за благородна кауза си струва да се води борба - дори с цената на собствения живот!