Защо волята на хората е мит в британската демокрация

Жителите на Обединеното кралство са фундаментално обезпокоени от политическата им система

Tе обещаха суверенитет, но в началото не беше ясно коя разновидност на суверенитета имат предвид. Дали политиците, които се заклеха, че ще си го възвърнем, когато напуснем ЕС, се позовават на парламентарния или народния суверенитет? Сега вече знаем, че те не са имали предвид парламентарния суверенитет. Правителството на Борис Джонсън се е стремяло да измами, набързо да игнорира и да прекрати работата на парламента на всеки един етап.

„Хората срещу парламента“ е подходът на Джонсън към нацията. И така, къде са хората? Ако той е шампион на народния суверенитет, защо не предлага подобрения на модела на демокрацията от XIX век, който да не позволява никакво обществено обвързване, освен избори на всеки няколко години и референдум на всеки няколко десетилетия? Има напрежение между парламентарния и народния суверенитет. Една жива и смислена демокрация би постигнала баланс между двете. И това би съчетало парламентарната (представителната) демокрация с демокрацията на участието. Но не се търси такъв баланс.

Представителната демокрация е забележително глупав инструмент. Стотици въпроси се обединяват на всеки избор, но въпреки това гласуването създава тенденцията да се избере само от един или два от тях. Тогава правителството приема съгласие за цялата си програма и, ако командва едно парламентарното мнозинство, за всичко друго, което иска да въведе в своя мандат. Ние не приемаме предполагаемото съгласие в секса. А защо трябва да го приемаме в политиката?

Често ме питат, когато се оплаквам от правителствената политика: „Защо не се кандидатирате за тези избори?“. Това предполага, че единствената валидна политическа роля, която гражданинът може да играе, е да стане представител, така че само една малка част от населението да има легитимен глас между изборите. Това е най-плитката и слаба концепция за демокрацията.

Не искам да изоставям представителната демокрация. Искам да я балансирам с народния суверенитет, особено от вида, известен като съвещателна демокрация. За разлика от състезателния характер на представителната демокрация, в който политиците се опитват да доминират и да победят опонентите си, съвещателната демокрация означава събиране на гражданите за решаване на проблеми. Това означава да създаваме форуми, в които да се изслушваме с уважение един друг, да се стремим да разбираме възгледите на всеки, да променяме мнението си, когато е необходимо, и да създаваме богатата, информирана демократична култура, която в момента липсва в националния живот.

Може би най-добрият пример е бюджетна програма за участие в бразилския град Порто Алегре. Между 1989 и 2004 г. гражданите успяха да решат как трябва да се изразходва целият инвестиционен бюджет на града. Процесът беше проектиран от правителството и хората, които работят заедно, но му беше позволено да се развива, когато гражданите предложиха подобрения. Участваха около 50 000 души годишно.

Вместо да бъдат пленени от корумпираните политици и местните мафии, решенията на хората гарантират, че парите отиват там, където е най-необходимо, като подобряват значително санитарните условия, чистата вода, зеленото пространство, здравето и образованието и трансформират живота на бедните. Порто Алегре стана щатска столица в Бразилия с най-висок ранг на индекса на човешкото развитие. Колкото повече хора се ангажираха, толкова по-широко и задълбочено ставаше политическото им разбиране. Краткосрочността беше заменена от дългосрочното мислене и това е от съществено значение, ако искаме да се изправим срещу разпада на околната среда.

Има много други начини, с които съвещателната демокрация може да промени живота ни. В Ирландия гражданско събрание относно закона за абортите се превърна от гневен в добре обмислени дебати. Тестваха конкурентни претенции и идеи и в крайна сметка това доведе до референдум. Програмата „По-добър Рейкявик“ позволява на гражданите на столицата на Исландия да представят своите идеи за подобряването на града, за които гласуват други хора. Петнадесет от най-популярните идеи всеки месец се предават на градския съвет за разглеждане. Програмата прекрои Рейкявик по обаятелен начин.

Конституционните събрания могат да бъдат използвани за изготвяне на принципите на управление, по които останалото население може да гласува. Някои от най-добрите модели са тези, разработени от канадските провинции Британска Колумбия и Онтарио. Членовете на събранието се избират чрез жребий и се информират от експерти, посещения на терен и становища от други граждани. Обединеното кралство спешно се нуждае от един такъв модел.

Но при цялата реторика за волята на хората нищо подобно не се предлага във Великобритания. Така нареченото събрание на гражданите, относно промените на климата, предложено от парламента, е цинична карикатура за участие. То има ограничен дневен ред, тесен кръг от съветници и няма време за ефективно обсъждане. Цифровите инструменти предлагат огромни възможности за фина настройка на политическите решения, но нашата средновековна система е заседнала още в епохата на перото и мастилото. Единствената нова форма на участие, която ни беше предоставена през този век, е засиленото право на петиция към парламента, въведено от Тони Блеър през 2006 г. Изглеждаше ли радикално и иновативно? Само докато не се сетите, че подобна отстъпка е била направена от Едуард I през 1275 година.

Референдумът за ЕС, който очевидно трябваше да представлява волята на хората, се сведе до груб избор, така че никой не знаеше за какво гласува мнозинството. Вместо да насърчава информираната, нюансирана политика, той направи нашата система още по-конкурентна, бинарна и редукционна.

Бих могъл да видя смисъла от Брекзит, ако той означава връщането на властта на хората. Но Джонсън е толкова презрителен към народния, колкото и към парламентарния суверенитет. Той търси суверенитет от друг различен вид като автократичен контрол върху парламента и над хората.

Бих искал да видя как лейбъристите поставят една радикална демократична реформа в основата на своя манифест, като се стремят не да вземат властта, а да я раздадат. Подозирам, че това предложение ще бъде ограничено, докато не успеем да изградим движения, достатъчно големи, за да принудим нашите правителства да оставят хората да говорят.

Участието в политиката не е дар. То е наше право.

(Превод за „Труд“ - Павел Павлов)