Йордан Захариев – забравеният незабравим, легендата на Кюстендил

Един елегантен „енциклопедист“

Изключително любопитна е книгата „Още нещо за шопите“

В града под негово ръководство около година е учителка Елисавета Багряна

Общо 35 години учител и директор на Девическа гимназия (1909 – 1922) и на Смесената гимназия (1922 – 1934)

Става пръв председател на Организацията за Западните покрайнини (1924) 

Цветни снимки на уникални български носии от Кюстендилския край

Смесената гимназия – най-голямата на Балканския полуостров

В началото на 40-те акад. Михаил Арнаудов го кани в Министерство на науката и образованието в София

Борбата срещу несправедливия Ньойски договор

Един висок, достолепен господин с очила и мустаци, с колосана яка, костюм и вратовръзка се разхожда по улиците на един европейски град. Кадърът е от 30-те години на XX век. Градът е наследник на древноримска слава, прочут е с минералните си бани. В центъра се издига импозантната сграда на Смесената гимназия – най-голямата на Балканския полуостров. Тя е в ренесансов стил, построена през 1894 г. по проект на виенски архитекти. Насядалите по пейките в градината мъже и жени съзират господина, стават и се покланят почтително. Някои се впускат да го поздравят с „Учителю, добър ден!“.

Градът е Кюстендил, а познатият на всички възрастен мъж е директорът на Смесената гимназия член-кор. Йордан Захариев. Едновременно строг и щедър към ученици и учители, изискващ много от тях, самият той е безрезервно отдаден на науката и обучението на новите поколения. В града под негово ръководство около година е учителка Елисавета Багряна (в Девическата гимназия, 1918-1919). Интересите му в различни науки са толкова разностранни, а трудовете му – толкова задълбочени, че през 1937 г. единодушно е избран за член на БАН. Предпочел провинцията, отказал асистентско място в СУ (1919), отказал поста началник на средното образование в Министерство на науката и образованието (1923) и мястото на главен уредник в Етнографския музей в София, Захариев прекарва живота си в Кюстендилския край, проучвайки неговия бит, култура и традиции. И както той самият казва в предговора на сборника за народни умотворения и народопис „Каменица“, „пръв разбивах пъртината в България за географско-етнографските проучвания“.

В началото на 40-те акад. Михаил Арнаудов го кани в Министерство на науката и образованието в София, за да оглави Дирекция „Начално образование“. Йордан Захариев отказва – канцеларската работа не е по вкуса му, нови научни проекти измъчват съзнанието му, а и времето му е разпределено между няколко значими каузи – сред тях са борбата срещу несправедливия Ньойски договор, редовните сбирки на Масонската ложа в София, читалищната и културно-просветна дейност в града. 

През 1934 г. той се оттегля от директорския пост след общо 35 години учител и директор на Девическа гимназия (1909 – 1922) и на Смесената гимназия (1922 – 1934). Само може да си представим колко поколения са израсли и поели познания по български език, география и история под негово ръководство.

Ако разгърнем биографиите на учените от края на XIX век и началото на XX век, ще се впечатлим от множеството научни специалности, в чиито сфери те са работили. Често определенията за тях завършват с всеобемащото и престижно „енциклопедист“. Такива са Марин Дринов, Александър Теодоров-Балан, Иван Д. Шишманов, Любомир Милетич, Анастас Иширков. По този начин се изразявала почитта към комплексното научно познание, към стремежа на нашите първи професори и академици да разработят основите на няколко сродни науки. Много по-късно, едва след Втората световна война, университетските специалности се нарояват, възникват множество факултети, специалности и катедри към Софийския университет. 

Точно такъв ренесансов тип учен е бил и Йордан Захариев. Роден в Босилеград, завършил с отличие география и педагогика във Висшето училище (1901), той свързва живота си с Кюстендилския край – председател е на НЧ „Братство“, уредник на Градския музей, един от основателите и пръв председател на туристическото дружество „Осогово“, председател на културно-стопанското дружество „Кюстендил“. Особено страда след Първата световна война заради откъсването на родния му край от майка България. Става пръв председател на Организацията за Западните покрайнини (1924) и посвещава дълги години от живота си да се бори за връщането на изконните български територии. Огромното му по обем и значимост дело е събрано в следните книги: „Кюстендилско Краище“ (1918, с цветни илюстрации), монографичен труд в 653 стр. – първи по рода си в България; „Упътване за антропогеографски изучавания в България“ (1928); „Село Слокощица“ (1929); „Каменица. Георграфско-етнографско проучване“ (1935); „Кюстендил. Принос към посещно-географските проучвания на нашите градове“ (1938); „Чипровци“ (1938), „Още нещо за шопите“ (1944),  „Пиянец. Земя и население“ (1949); „Кюстендилската котловина. Георграфско-етнографско изследване“ (1963). Повечето издания са обогатени с направени от него снимки на къщи, черкви, хора, цели села, гори, долини, битови предмети, ритуали. В началото на XX век в тях можем да видим цветни снимки на уникални български носии от Кюстендилския край, което е рядкост за тогавашната издателска практика.

Историкът Денчо Митев си спомня: „Хората почтително му снемаха шапки за поздрав и тихо казваха „Учителят! Директорът!“. Защото това бе техният учител и директор на техните деца. Човек с висока култура и широки научни интереси, притежаващ организационни способности и педагогически опит“.
Области на неговите изследвания са антропогеографията, фолклора, етнографията,  социологията, диалектологията, българския език.  Превес на проучванията му са бита и езика на населението, тъй като устното народно творчество все повече се забравя, а народният говор бързо губи характерните си местни особености. 

Йордан Захариев прави проучвания по селата и паланките, въоръжен с една дузина моливи в чантата, няколко тетрадки голям формат и фотоапарат. Понякога му помагат негови ученици. Дава пари  на интервюираните, защото им е отнел от работата на полето. Така прави и Владимир Димитров-Майстора, който е плащал на своите модели надница, равняваща се на труда на възрастните копачи и жетвари. Приседнал на двора, Захариев старателно пита, записва. Не бърза, иска всичко до зрънце да събере, да не се разпилее, защото времето измива, отнася. Прилича на старателен събирач на житни класове.  

Над 50 години обхожда всяка къща и хижа, говори с всеки човек в Кюстендилската котловина, в пернишко, в трънско. Проученият район обхваща 159 села, гр. Кюстендил и гр. Дупница. Още като студент той възприема чрез проф. А. Иширков идеите и методологията на немските географи Фердинанд Рихтхофен за единната география и на Фридрих Ратцел – за антропогеографията (човекът и създадената от него духовна и материална култура да се изследват във връзка с природната среда). Захариев обаче дава превес на етнографията, фолклора, социологията, диалектологията. Книгите му се превръщат в енциклопедии на бита, езика, нравите и обичаите на българина в този регион, като са снабдени и със стотици фотографии, които са запечатали уникални кадри от началото на 20. в. В общо над 2500 страници в тези трудове се подчертава българският характер на населението, уникалният тип природа, наличието на златни залежи още от римско време, обилието от древни паметници, автентичен език (със запазени словоформи от славянските езици) и много други важни за народностната ни идентичност аспекти.

Изключително любопитна е книгата „Още нещо за шопите“, в която Йордан Захариев разглежда 7-8 теории за произхода на името „шоп“, като доказва, че „шопа“ („шупа“) означава колиба, навес, сайвант и произхожда от немски език (Schoppen), тъй като векове наред рудниците в тези земи са се копаели от немски рудари (трансилвански сакси) още от времето на Втората българска държава. Те са строели временни постройки, които са изоставяли след изчерпване на находището. Така местата и хората, живеещи на тях, придобиват името шопи. По време на Чипровското въстание голяма част от католическото население е избито, но името шопи остава.

Днес Западните покрайнини са в Сърбия, а сръбските националисти правят всичко възможно да претопят малкото останало българско население в този район. Преди 100 години Йордан Захариев доказва с научната си историко-географска и езиковедска дейност, че тези земи са български по генезис на населението и етно-културна специфика. Едно от доказателствата е чрез анализ на древнобългарските езикови единици, налични в кюстендилските говори, които са изчезнали в другите наши диалекти.

На 3 март се навършиха 145 години от рождението на Йордан Захариев. За голяма част от съвременниците ни той е непознато име. Още през 2007 г. Общинският съвет в Кюстендил взима решение за издигане на негов паметник. Но това решение остава до днес на хартия. Периодично се провеждат научни конференции, посветени на неговото значимо изследователско дело, говори се, че трябва да се преиздадат трудовете му... И с това тържествата за поредната годишнина приключват. Но колкото повече текат годините, толкова записаното, класифицираното и обобщеното от Йордан Захариев става все по-ценно. То е лицето на Кюстендилския край – една уникална българска област с богата история, култура, традиции. 

За него

Стефчо Стойков: „Йордан Захариев е един великан. Никога не е забравян. Винаги е цитиран и възвеличаван. Голямото му патриотично дело, уви, много често се подминава. Подминават го немощните духом. Тези, които не могат да признаят грамадната му фигура. Един истински учен и българин. Паметникът е отдавна въздигнат в народната памет. Събориха нарочно родната му къща в Босилеград, но над нея се издига един светъл лъч, който продира небето над България!“

Зденка Тодорова: „Изследванията на Йордан Захариев, в които е залегнала огромна информация за оброчищата и културно-историческото наследство в Западна и Северозападна България, са ненадминати... Днес в България липсват учени и интелектуалци като Боян Пенев, Стефан Младенов, Тихомир Павлов, проф. Милетич, д-р Кръстю Кръстев, Йордан Захариев, Емануил Попдимитров и други, които да излязат в защита на българския език от посегателствата на сръбската академична пропаганда.“ 

Проф. Любомир Динев: „Йордан Захариев държи в своите трудове извънредно много на достоверността на събраните материали, които представляват сигурен капитал в нашата научна съкровищница.“