Средец/София и „извънстоличното“ изкуство на Второто българско царство

При художествената украса на храмовете в Средец и неговата област работят и представители на столичната Търновска школа

Безразличието към съдбата на стенописите в средновековната църква в Калотина не може да продължава безкрайно

В обширното българско етнокултурно пространство през XII-XIV в. безспорно водеща е ролята на столицата Търново. В конкретните условия на динамично променящата се политическа обстановка, вкл. поради развитието на по-големите градове, се появяват и локални школи. Те са повлияни както от столичната Търновска художествена школа, така и от Константинопол, Солун и Света гора Атонска. Ще опитаме накратко да очертаем общата картина на средновековното изкуство с оглед на Средец / София, където със сигурност е съществувала местна школа. Тя е свързана със самия град и околните манастири - т. нар. Софийска Мала Света гора. За съжаление, запазените паметници от интересуващия ни период са ограничени.

Както вече разказахме в рамките на тази поредица (“Труд”, 1 и 8 февруари 2025 г.), средновековният Средец е с особен статут във Второто българско царство. Неслучайно градът е поверяван на най-близки царски роднини, вкл. на царски синове. В случая с Боянската църква (1259 г.), безспорно най-известният паметник на епохата, такъв е севастократор Калоян, първи братовчед на цар Константин Тих Асен. Бояна е свидетелство за участието на зографи от столичната Търновска художествена школа в стенописната украса на поне някои от храмовете в Средец и неговата област - обстоятелство, което няма как да не е давало отражение в творчеството на местните им “колеги”. От тази гледна точка стенописите в Боянската църква са продължавали да бъдат образец за местните творци в продължение на десетилетия.

Плачевното състояние на стенописите в Калотина - сн. Лъчезар Кръстев.

Впечатляващи образци на живописта са съхранени в четвъртия слой стенописи в старинната църква-ротонда “Св. Георги”, вкл. от XIV в. Сред тях са композицията “Христос Вседържител” с летящи ангели и четиримата евангелисти в купола, както и разположения под тях фриз с двадесет и двама пророци. Изследователите отбелязват, че зографите са следвали монументалната традиция на старата живопис от предишните периоди в украсата на храма - свидетелство за творчески подход и майсторството на неизвестните софийски художници.

Един от слабо известните на широката публика, но твърде интересен паметник на изкуството от онази епоха е малката църква “Св. Апостол Петър” в с. Беренде, Софийско. Храмът е изграден и зографисан във времето на цар Иван Александър (1331-1371), чието име в ктиторския надпис е изписано като “Иван Асен” - в същност така e и в надписа от църквата в Станичене, Пиротско, а и на други места. В случая с Беренде това е подвело по-ранните изследователи, които погрешно отнасят църквата към времето на цар Иван Асен II (1218-1241), но стиловите особености на живописта съответстват на изкуството през XIV в. Както изглежда, стенописите са дело на местни художници, а проявеното художествено майсторство още веднъж свидетелства за връзките на зографите от Средец със столичната школа в Търново, както и с атонските манастири.

Стенописната украса в купола на ротондата Св. Георги.

Въпреки че датират от 1476 г., стенописите от първия слой на църквата в Драгалевския манастир “Успение на св. Богородица” следват установените в Средец / София художествени традиции. И този случай не е изключено да са работили и търновски художници, доколкото и тази обител е свързана с ктиторската активност на цар Иван Александър. С оглед на стенописната украса интерес предизвикват сцените “Съдът на Пилат”, “Юда връща сребърниците”, “Обесването на Юда” и др., както и портретите на ктиторите - боляринът Радослав Мавър и неговото семейство. Същата приемственост с традициите от Второто българско царство може да се забележи и в стенописите в Кремиковския манастир “Св. Георги” с ктитор софийският воевода Радивой (1493 г.), още повече че манастирският храм е изграден преди османското завоевание, най-вероятно отново при царуването на Иван Александър.

Към ценните паметници на изкуството, които поне хипотетично могат да бъдат свързани именно със Средец / София, принадлежат стенописите от параклиса “Преображение Господне” на последния етаж на Хрельовата кула в Рилския манастир. Нека припомним, че според патриарх Евтимий римският чудотворец е “средецка слава”, а връзките на прочутата обител със Средец са известни. Стенописите са създадени през тридесетте години на XIV в. от български зографи, независимо че самият Хрельо е сръбски болярин, владеещ български земи под върховенството на крал Стефан Душан. Силно впечатление правят някои редки в тогавашната иконография изображения, при това със старинни корени, каквито са “София - премъдрост Божия”, “Убрус” (“Мандилион”), “Керамидион” и др. Както отбелязва проф. Милко Бичев, при сцената, илюстрираща една известна Соломонова притча, „... е застъпен твърде рядък и лаконичен вариант със сложна, концентрирана по своята символична и философска изразност иконография...” Изключителен интерес будят сцените с музиканти и танц (хоро), илюстриращи псалмите на Давид. Възможно е модел да са по-стари стенописни паметници от храмовете в Средец, недостигнали до наши дни.

Сред емблематичните паметници на изкуството от средата на XIV в. са стенописите в Земенския манастир “Св. Йоан Богослов”. Макар манастирската църква да е от XI в., тази обител е известна преди всичко със съхранените фрески от втората половина на XIV в. Сред тях са портретите на местния болярин, чието име не е запазено, съпругата му Доя и още четирима ктитори. Зографите отново най-вероятно са представители на школата в Средец/София. Художниците работят в традиционния стил и не са повлияни от т. нар. Палеологов Ренесанс в съвременното им византийското и българското изкуство, което не променя високата оценка за художествените достойнства на техните творби. Силно впечатление прави сцената “Изковаването на гвоздеите за Разпятието Христово”, която не се среща никъде в средновековното изкуство - и на Изток, и на Запад. В манастирския храм е съхранен и най-старият известен стенописен портрет на св. Иван Рилски.

Един от ценните паметници на изкуството от XIV в. е средновековната църква “Св. Никола” в Дивина махала в Калотина на днешната ни граница със Сърбия. Храмът е повече от скромен като размери, но притежава ценни стенописи, които за съжаление са в плачевно състояние. Въпреки че е обявена за паметник на културата от национално значение, тази средновековна църква буквално е оставена на произвола на съдбата. През 2004 г. гл. ас. д-р Христо Андреев разчита неизвестен дотогава надпис, с който средновековният майстор строител съобщава:

“Димитър зида тук 88 дни...” - информация, която е в пряка връзка с ктиторския надпис, датиращ строежа на църквата през октомври 1332 г. Според д-р Хр. Андреев строежът и украсата на храма са извършени на два етапа, а в изписването му участват трима зографи. По-сложен е въпросът с ктиторите на калотинската църква, чиито имена предвид отчайващото състоянието на фреските са трудни за разчитане. Ако това са севаст Деян, севаста Владислава и двете им деца Йоан и Димитър, би следвало родоначалникът на аристократичния род Драгаши, смятан по правило за средновековен сръбски властел, да е признавал върховенството на цар Иван Александър! В същност някога е съществувал надпис (днес изличен), в който се е казвало: „... Иззида се и се изписа /този храм на светия/ отец Ни/колай/ в дните на великия цар Йоан Александър...”

Тази информация, колкото и да е фрагментарна, хвърля светлина върху заплетения въпрос за териториалните промени след битката при Велбъжд през 1330 г. и сключения от цар Иван Александър съюз със сръбския крал (от 1346 г. цар) Стефан Душан. Този проблем надхвърля скромната цел на тази статия, но още веднъж показва важността на иначе малкия средновековен храм в Калотина. Така или иначе, стенописите в църквата “Св. Николай” категорично се нуждаят от спешна, без преувеличение - спасителна реставрация. Самата църква на практика остава незащитена, в нея може да влезе всеки, вкл. вандали. Редно ли е безотговорното отношение към този паметник (уви, и не само към него...), да продължава безкрайно?