Кан Кубрат и началото на българската държавност

Кан Кубрат е владетелят, който може да бъде наречен първостроител на хилядолетната българска държавност

Не само учените, но и държавните институции трябва да започнат подготовка за отбелязването на знаковата годишнина

Преди няколко дни пред “Труд News” (4 ноември 2025 г.) известният общественик Кристиян Шкварек изрази позиция, която заслужава сериозно внимание. Ето част от нея: “От години, когато с историци, археолози и най-общо изследователи на миналото заговорим за началото на българската държавност, те неизменно казват, че то е било поставено не през 681-ва, а през 632 г. Аз самият с изненада установих, че това отдавна не е някакво екстравагантно и иновативно “историческо откритие”, а общоприетата от науката интерпретация на фактите, която единствено поради инерцията в образователната система и в общественото мнение, все още не е наложена напълно. Така, с течение на времето се роди и идеята през 2032 г. България да празнува своята 1400-годишнина. Защото България НЕ Е основана през 681 г. /.../ България, основана през 632 г. от Кубрат, не изчезва в нито един момент/.../, а просто мести границите си на запад, постепенно и типично за повечето държави в историята. Няма прекъсване, камо ли отделящо двете държави със значителен времеви, географски или друг промеждутък.”

Наистина, идеята за началото на българската държавност не е нова. В общественото пространство периодично “припламва” дискусия на тази тема. Наложената 681 г. съвсем не толкова “прецизно” решение, както е прието през далечната 1981 г. В битката при делтата на Дунав кан Аспарух побеждава император Константин IV Погонат не през 681 г., а през лятото на 680-а. Наистина, през 681 г. между българи и ромеи е сключен мирен договор, според някои учени примирие, но това не променя нещата. Възниква основателният въпрос - ако не беше сключен въпросният мир (нещо, което е напълно възможно!), нима тогава означава, че българската държава не е съществувала? Отговорът е ясен - със или без мира с Византия държавата е факт, и то много време преди това. През месец август на същата 681 г. по време на Шестия вселенски събор духовникът Константин от Апамея говори за България не като за нова, неизвестна до онзи момент държава, а като познат и отдавнашен партньор на Ромейската империя.

Ако се вгледаме в “Именника на българските владетели”, Аспарух и неговите приемници явно са имали съзнанието на продължители на съществуващата преди тях държавно-политическа традиция. Със сигурност държавната идея е по-древна, но все пак времето на Кубрат е знаково за превръщането на българите в политически фактор в Източна Европа. Ако отново се обърнем към “Именника...”, предшествениците на Кубрат, управлявали “от другата страна на Дунава” (Авитохол, Ирник и Гостун), са легендарни личности, за които се спори и до днес. На практика първият реален, истински държавник е Кубрат от династията Дуло, който според същия “Именник” “държа властта 60 години”.

Кубрат е роден най-вероятно през 90-те години на VI в., а в детството му регент е Органа, негов вуйчо. Като юноша българският принц е изпратен в Константинопол, където приема християнството и е близък приятел на император Ираклий (610-641). Удостоен е с високата титла “патриций», давана само на християни, вкл. на чужди владетели. През 632 г. владетелят отхвърля зависимостта от Аварския каганат, а византийските хронисти отбелязват “Старата Велика България” като силен и ценен съюзник на империята. Според повечето изследователи Кубрат умира около 665 г., но за нас по-прав е проф. Йоахим Вернер, според когото това става през 651-652 г. Както се полага на един основоположник и първостроител на българската държавност, на Кубрат е отделено подобаващото място в трудовете на акад. Васил Гюзелев, проф. Иван Божилов, проф. Йордан Андреев, проф. Георги Бакалов и други наши и чужди историци. Макар “Старата Велика България” да търпи тежка военна катастрофа от нашествието на хазарите, изградената държавност се оказва изключително силна. Днес няма и помен от “степните империи” на хуни, авари, хазари, печенези, кумани, но България продължава да съществува - въпреки изпитанията, връхлитали народа ни през столетията.

“Старата Велика България” е имала обширна територия. Днес са известни стотици археологически обекти, голяма част от които остават непроучени. Най-известното място на историческата памет безспорно е т. нар. Могила на Кубрат при с. Мала Перешчепина, недалече от Полтава в Украйна. През 1984 г. германският археолог проф. Йоахим Вернер убедително показва, че откритото през 1912 г. великолепно съкровище принадлежи именно на Кубрат. Съкровището от над хиляда предмета (общо 25 кг злато и около 50 кг сребро!) е открито случайно и разграбено от местните селяни като “имане”... След намесата на полицията по-голямата част от находките са иззети и днес се пазят в световноизвестния “Ермитаж” в Санкт Петербург.

Преди фундаменталното изследване на проф. Вернер съкровището е приписвано на кого ли не... “Ключ» за идентифицирането на неговия притежател е масивната златна тока за колан (450 гр.) на римски патриций. Изключително важно е разчитането на гръцките монограми върху трите златни пръстена: “Хуврату” и “Хуврату патрикиу” (“на Кубрат”, “на патриция Кубрат”). Съкровището съдържа великолепни златни и сребърни византийски, персийски и български съдове, гривни, владетелски мечове, скиптър, златен рог, колчан, седло, огърлица от 70 византийски златни монети и т. н. През лятото на 2001 г. инициативен комитет от бесарабски българи начело с тогавашния депутат в украинския парламент Николай Габер организира общобългарски събор, а върху могилата беше поставен скромен паметник. През следващите години Мала Перешчепина е посещавана от стотици българи от Украйна, Молдова, България и целия свят и се превърна в център на културни прояви. Уви, руската агресия в Украйна прекрати провежданите всяка година на това сакрално място български събори. Да се надяваме, че скоро Украйна ще се радва на справедлив мир, а традицията на българските събори в Мала Перешчепина ще бъде възстановена. Ще продължи и проучването на оставеното от “Старата Велика България” културно-историческо наследство със съвместните усилия на наши и украински учени.

Позицията на Кристиян Шкварек е провокирана от негови разговори с колеги историци и археолози, например с доц. Петър Николов-Зиков (Нов български университет) и доц. Тодор Чобанов (Институт по балканистика при БАН). Сред подкрепящите идеята за достойното отбелязване на 1400-годишнината на нашата държавност можем да посочим имената на проф. Николай Овчаров (почетен професор на Стопанска Академия “Д. Ценов”), проф. Димитър Димитров и проф. Николай Кънев (съответно, ректор и заместник-ректор на ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”), проф. Александър Николов (председател на Общото събрание на СУ “Св. Климент Охридски”), проф. Георги Николов (СУ “Св. Климент Охридски”, председател на Македонския научен институт), доц. Тодор Тодоров (декан на Факултета за хуманитарни науки на Шуменския университет “Епископ Константин Преславски”), доц. Николай Хрисимов (ВТУ), проф. Димо Чешмеджиев (Център по Кирило-Методиевистика при БАН), проф. Станислав Станилов (Национален археологически институт), проф. Георги Атанасов (Добруджански научен институт), доц. Андрей Аладжов (Национален археологически институт), доц. Кирил Маринов (Лодзки университет, Полша), проф. Станимир Трифонов (режисьор, Югозападен университет “Неофит Рилски” - Благоевград), Константин Чакъров (режисьор, автор на документални филми), д-р Александър Алексиев-Хофарт (художник и изкуствовед), Теодор Манолов (художник, изкуствовед и писател), и др. От своя страна, Димитър М. Димитров (Издателска къща “Тангра”) не само споделя инициативата, но вече подготвя представително издание за “Старата Велика България”. Идеята е отворена за подкрепа и от други историци, археолози, общественици, хора на науката, културата и изкуството... И задължително трябва да бъде възприета от държавните институции!