Когато България беше „Велика сила“ в средновековна Европа

Подсъзнателно сме склонни да пренасяме днешната ни повече от скромна държавна територия в далечното минало

Освен с Византия, средновековна България има активни отношения с Франкската империя и редица други държави

В “матрицата” на собствените ни представи страната ни е разположена на Балканите, което е разбираемо от гледна точка на последните столетия. По презумпция приемаме за наша северна граница голямата европейска река Дунав, въпреки че би трябвало да помним и да знаем поне нещичко за земите на средновековното българско царство до и отвъд Карпатите... Проблемът е, че възприемаме някогашната политическа и териториална реалност донякъде като романтична приказка, дори като своеобразна историческа “екзотика”! По силата на един специфичен “автосугестивен” рефлекс, като самовнушение, прехвърляме съвременните геополитически позиции на българската държава върху цялото є историческо битие. От друга страна обаче, това битие продължава повече от тринадесет века! В същата плоскост се вписва и присъщото ни (само)убеждение, че държавата ни е “малка”, поне не е “голяма” - убеждение, което от гледна точка на историческото минало е дълбоко невярно. Естествено, в картите за средновековна България, особено в периодите на най-значимото є териториално разширение, границите са очертани далече на север - северозапад, достигайки до и отвъд Карпатите, по Средния Дунав и Тиса. Това важи и за североизточните граници, ориентирани към поречията на големите източноевропейски реки Днестър и Днепър.

При днешното състояние на историческата наука имаме повече информация за източния “вектор” на българското етнополитическо пространство, вкл. археологически данни от проучванията в Румъния, Молдова и Украйна. По едни или други причини обаче присъствието на средновековна България в Централна Европа, съответно, нейните преки контакти със западния дял на континента, не е толкова добре познато, а в някои отношения си остава загадка... Затова не е изненадващо, че тази безспорно важна тема - и като цяло, а и в нейните детайли,- е почти неизвестна за широката публика, а нерядко не е “интересна” и за тесните специалисти. Ново и важно изследване по интересуващата ни тема е наскоро публикуваната книга “България и европейският Запад през първите десетилетия на IX в.” (2024) на доц. д-р Николай Хрисимов, преподавател в Историческия факултет на ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Със своята монография авторът прави пробив в нашите знания (и незнание!), привличайки разнообразен материал - както от гледна точка на писмените източници и археологията, така и на най-новите проучвания на изследователи от Румъния, Унгария, Сърбия, Австрия и други страни. Книгата започва с критика на широко известната “теория” за произхода на кан Крум (ок. 800-814 г.) от общността на т. нар. панонски българи - теза, която не само е спорна, но и, както излиза, напълно погрешна. Сътворена преди повече от два века, тя е повтаряна от всеки следващ изследовател, така че на практика е забравено откъде тръгва и защо е създадена. Така или иначе, “панонската теория” е пуснала дълбоки корени в историографията, университетски курсове, учебници, енциклопедии, къде ли не... С конкретни аргументи доц. Хрисимов показва, че версията за “боила от Панония” е изкуствена и лишена от доказателства. В същност бележитият владетел със сигурност е личност от потомствения елит в Плиска. В книгата “Династията на Крум” (2019 г.) допуснахме, че е възможно Крум да принадлежи на династичния род Вокил. Според доц. Хрисимов по-скоро кан Крум е родствено свързан с Кардам, споменат като български кан за последен път през 786 г. Интерес буди и случаят с “патриция Теодор”, български емигрант във Византия, според нас бивш владетел, управлявал за кратко “между” Кардам и Крум. На този заплетен въпрос преди време сме се спирали и в тази поредица на “Труд News”.

В новаторски дух, привличайки стари и нови проучвания, доц. Хрисимов, преразглежда известното ни за отношенията на България с Аварския каганат. Унищожаването на агресивната “степна империя” в сърцето на Европа с ядро в Панония (дн. Унгария), дело на франки и българи, води до появата на държавите на моравци (чехи), хървати и сърби, намиращи се до онзи момент под властта на аварите. Този процес има фундаментални последици за Централна Европа и Западните Балкани, като в случая Първото българско царство има огромен и все още недооценен принос за съдбата на тези народи и държави. Опирайки се на конкретен доказателствен материал, авторът опровергава теорията за съществуването на “остатъчна” аварска държавност в Панония до времето на завладяването є от маджарите (унгарците) в началото на Х в. Българската власт отвъд Карпатите, по Средния Дунав и Тиса продължава повече от две столетия, което е отразено и в средновековните унгарски хроники. В унгарските хроники се откроява образа на загадъчния български “Магнус Кеан”/“велик кан” (Крум и/или Омуртаг, обединени в една личност от легендите?), чиито потомци владеят земите, завзетите от маджарите след миграцията им в Централна Европа. Интерес будят разсъжденията на доц. Хрисимов за усилията на кан Крум след близо едно столетие да поднови българо-византийския договор от 716 г., което има връзка и със “западната” линия в актуалните международни отношения.

Конфликтът между България и империята на франките, обхващаща през първата половина на IX в. почти цяла Западна Европа, е важен проблем, който най-често е разглеждан едва ли не като “периферен” за българските държавни интереси. Разглеждайки събитията от двадесетте-тридесетте години на IX в., авторът показва тяхното геополитическо значение и отражението им в тогавашния европейски свят, вкл. и в перспектива. Трябва да се съгласим, че нашата наука страда от определен “византиноцентризъм”. Наистина, най-често именно отношенията на България с империята на ромеите са във фокуса на външната политика. Същевременно не бива да забравяме, че средновековната ни държава има активни отношения с останалите свои съседи, а и не само с тях, ако прибавим арабите, средновековните италиански държави, Киевска Рус и наследилите я средновековни княжества, евразийските номади, и т. н. При контактите си с тях България “излъчва” своето политическо и културно влияние, но на свой ред прагматично заимства чужд опит. В тази посока е един от важните научни приноси в книгата на Николай Хрисимов - създаването на т. нар. комитати е в резултат на използвания опит на Франкската империя с нейните гранични провинции (“марки”). По тази причина българският управител на гранична военноадминистративна област носи титла “комит”, каквато е онази на неговите западни колеги - “комес”/граф.

В книгата на доц. Николай Хрисимов срещаме познати, но и редица непознати “български следи” отвъд Карпатите, в земите на север и северозапад от тази импозантната планинска верига - същата, която преди векове е в българските предели, колкото и да не ни се вярва в това с днешната ни “оптика”... Не на последно място, книгата на доц. Николай Хрисимов ни убеждава в необходимостта от по-нататъшно проучване на средновековното българско наследство в земи, които днес ни изглеждат далечни, въпреки че са сериозен дял от огромната държава на нашите прадеди. Неслучай византийските автори имат своя дефиниция - “България отвъд Дунав” / “Отвъддунавска България”, която включва и земите до и на север от Карпатите. Повече за други интересни събития, личности и археологически паметници можем да научим от самата книга. И да се убедим в необходимостта от по-тесни връзки между българските учени и техните колеги от Румъния, Сърбия, Унгария, Хърватия, от страните, които преди хилядолетие са “терен” на контактите между България, Средна и Западна Европа. Така или иначе, струва си да припомним епохата, когато България редом с империите на ромеи и франки е едната от “Великите сили” на европейския IX век.