Кой предаде Левски?

Няма нито едно доказателство, че издайникът е поп Кръстю

С омърсения поп българинът се очиства от чернилката на греха, натрупана в тайните подмоли на душата му

Стига се дотам, че по Вълко Червенково време, за да бъде ударена Църквата, един документ е пладнешки фалшифициран

150-годишно проклятие лежи върху ловчанския поп Кръстю Никифоров. Без да има нито едно доказа­телство, че е предал Апостола на българската свобода, отче­то пое греха за най-грозното издайничество в националната ни история.

Поп Кръстю е нужен на българина не само защото по­пива вината около погубването на Васил Левски, а и защото персонифицира предателството изобщо. Името му е нашенски синоним за предател, така както в общочовешки план е библейският Юда.

В сянката на черноризеца от Ловеч се спотайват доказани издайничества, наистина срамни епизоди в нашето ми­нало. С омърсения поп българинът се очиства от чернилката на греха, натрупана в тайните подмоли на душата му.

Легендата тръгва от лична вражда, скрепена е с махлен­ски слухове, художествени съчинения и дръзки фалшифика­ции. В очернянето на поп Кръстю дял имат големи майстори на перото като Захари Стоянов и Иван Вазов. Първи обаче този сюжет разработва Любен Каравелов.

Тъкмо Каравелов допуска част от комитетския архив да попадне в ръцете на турската полиция. След Арабаконашкия обир и залавянето на Димитър Общи писателят го викат в букурещката префектура. Съобщават му, че трябва да напусне страната.

"В това време – свидетелства Никола Обретенов – Наталия, жената на Каравелов, събира по-важната кореспонденция между Левски и Каравелова в един чувал и, като сръбкиня, предава я за по-сигур в сръбското консулато. Чувалът бил обаче откраднат от консулството и продаден на турския комисар в Букурещ! Тоя пък го праща в София на извънредния съд."

Вече след екзекуцията на Левски, Каравелов търси гене­зиса на разигралата се драма. Чул-недочул какво се е случи­ло отсам Дунава, той сладкодумно разказва във вестник "Не­зависимост":

"Когато Васил излязъл из поп Кръстевата къща, то бил хванат от заптиете. На поп Кръстя дали едно "аферим", едно горчиво кафе, сто лири и един хат, и обещали му са да го не преследоват за неговите стари грехове. У поп Кръстя има около 100 лири Василеви пари."

Знае се, че сърбите са поискали висока цена за комитетските книжа. Тогавашният външен министър Йован Ристич използва документите, за да направи турската дипломация по-сговорчива. Той прибягва до политически шантаж. "И за да докаже на турците, че говори истината, че българите ще въстанат, щом сърбите поискат, Христич предаде на Портата една част, само една част от писмата, които беше получил от Каравелова", пише вестник "Отечество" през 1885 г.

Това е най-едрата, чуждата монета, срещу която е изтъргуван Апостола. Другите сметки са нашенски и следователно дребни. Според Захари Стоянов у поп Кръстю имало "дебели комитетски суми". Стоян Заимов ги конкретизира на 35 000 гроша, или 350 лири. Ловчанецът Димитър Маринов-Панталонджията отбелязва 7000 лева, което също прави 350 лири. Други съвременници като Анастас Хитров и Тошко Луканов пресмятат, че попа са го изкушили 2000 лева. Толкова, колкото са изнесените от Каравелов 100 лири.

Тези суми са твърде скромни, за да оправдаят мащабите на предателството. Като касиер на Ловешкия революционен комитет, поп Кръстю е разполагал с далеч по-крупни средст­ва. През юли-август 1872 г. Левски праща вест на Каравелов, че при него ще пристигне отчето, за да уговорят издаването на нов вестник. "Човек е, който може да ви бъде полезен, па и вие нему в неговата работа. Той ще доде с осемдесет хиляди гроша", уточнява Дякона.

Невероятно е, но най-голямата сума по собственото му обвинение в предателство сочи самият Кръстю Никифоров. Филип Симидов, окръжен управител в Ловеч през 1880– 1881 г., разказва как веднъж попът бил отстранен от богос­лужение, за да се избегне тлеещ скандал.

"Три дни след това – продължава Симидов – в квартирата ми дойде самият поп Кръстю и със сълзи на очи ми разказа, че той не е предал Лев­ски, кле се в децата си, в черковните тайнства и ми повтори: наистина аз бях касиер на Ловченския комитет, имах в касата 500 лири турски комитетски пари, но когато членовете на комитета Марин поп Луканов, Ив. Колев, Димитър Пъшков и Ив. Т. Драсов узнаха за разбиването на пощата от Д. Общий и залавянето му, те, които бяха ме избрали за касиер и имаха право да разполагат със сумите, прибраха парите от мене и после двама от тях бяха закарани на заточение в Азия – Пъш­ков и М. п. Луканов. Какво направиха с парите аз не зная."

Марин Поплуканов е син на поп Лукан Лилов, който е слу­жил заедно с поп Кръстю в черквата "Св. Богородица". Двамата не се обичали, дърпали се заради енорията. Тази вражда се пре­дава на Марин, който е председател на местния комитет.

На 27 октомври 1872 г. Димитър Общи издава неколцина ловчанци, между които и "един поп", чието име не може да си спомни. По неговите показания са арестувани и откарани в София поп Лукан, Марин Поплуканов и Димитър Пъшков.

На 18 ноември в ловешкото околийско получават след­ната телеграма: "Тъй като изпратеният тук поп Лукан не знае нищо по въпроса за хазната, трябва да пратите в София поп Кръстю Тодоров*, от Ловеч, свещеник при черквата в града Ловеч, за да бъде разпитан по някои въпроси."

Ясно е, че поп Кръстю е предаден от Общи, но е иденти­фициран от Луканови. "Защо кат хванаха тяхна милост из Ло­веч и се откараха в София и телеграфът пристигна за п. Кръс­тя? – пита набеденият издайник. – Отде знаеше правителст­вото, че и той е в работата? Кой обади на правителството, че п. Кръстю знае всичките участници в Ловеч по име, както и Левски и де се той намира?"

Тези и други въпроси задава отчето през 1879 г. в една дописка до пловдивския вестник "Марица".

След обесването на Васил Левски ловешките комити викат Кръстю и ребром му поставят въпроса за предателството. "Коя философска глава е измислила това? Приемам да ме застреляте като Максимилиана, ако направих такова нещо", отвръща свеще­никът. Набеденият намеква за мексиканския император Максимилиан І, екзекутиран по присъда на военен трибунал.

Ловчанци се хващат за думите му и изби­рат двама екзекутори, които да теглят куршума на Кръстю. Мисията им обаче се проваля и тогава пишман революционерите по­сягат към отровата.

Първо несполучливо се опитват да отровят Кръстю в ха­на на Тодор Киркооглу. После пробват в черквата по време на богослужение. Като вървяла Девета песен, Петър Иванчев издебнал сгоден момент и пуснал отрова в причастието. По стените на сребърната чаша обаче се образувала утайка и жер­твата усетила покушението.
"Инак отровата била силна (доставена била от Виена) и смъртта би била неминуема. Явно е, че инспираторите на тая работа са били хора, за които земното съществувание на поп Кръстя се е явявало, в някои отношения, много неудобно", пи­ше историкът Гено Иванов, комуто свещеник Георги Антипов доверява този епизод.

Същият Антипов веднъж навестил Кръстю и го попитал: "Бе попе, как стана онази работа за Левски: ти ли си, не си ли...?" Кръстю изтървал само едно „Ох!" и многозначително посочил главата си, която пазела тайната.

Тази среща е документирана от проф. Параскев Стоянов при обширна анкета сред ловчанци. В монографията си "Гра­дът Ловеч" (1901) обаче той включва само част от събрания материал, а пълния текст депозира в Народната библиотека в София. Авторът се бои "някой обиден потомък" да не го открадне от читалището в Ловеч и да го унищожи.

Имало е от какво да се опасява професорът. Първата ра­бота на Марин Поплуканов след Освобождението е да информира Стефан Стамболов, че поп Кръстю трябва незабавно да се обеси. По това време той е депутат, после става кмет на Ловеч. Поплуканов въвежда неписано правило всеки кандидат за поборническа пенсия ритуално да заплюва попа като предател.

Силните на деня се сменят, проклятието върху Кръстю Никифоров остава. И понеже няма факти за издайничеството му, трябвало е да бъдат изфабрикувани. Стига се дотам, че по Вълко Червенково време, за да бъде ударена Църквата, един документ е пладнешки фалшифициран.

Става дума за телеграма № 1117, пратена на 24 ноември 1872 г. от Мазхар паша до търновския окръжен управител. През 1937 г. телеграмата е обнародвана със следния текст: "Заповядайте на поменатия поп Кръстю да съобщи на господ­ството Ви, как са устроили бунтовническото събрание в ло­зята на доносчика и още кои други лица от Ловеч участват в комитета."

През 1952 г. същият пасаж е обработен и тиражиран та­ка: "Заповядайте на доносчика, поменатия поп Кръстю, да съобщи на ваше превъзходителство, как са устроили бунтовническото събрание в неговите лозя и още кои други лица от Ловеч са присъствали."

Определението "доносчик", което се отнася за друго лице, е лепнато пред името на поп Кръстю. Освен това проф. Дими­тър Панчовски доказа, че турската дума "мухбир" в този контекст означава не "доносчик", а "служебно лице", посредник между ра­ята и османската власт. Въпросният "мухбир" е Яким Шишков, с чието лозе Кръстю Никифоров няма нищо общо.

Дамгосаният свещеник издъхва обаче като заклет доносчик. Имал скътани 2000 гроша, които се стопили, кога­то легнал болен. Седем месеца го мъчи охтиката през 1881 г. Същата година Иван Вазов го възпява като "мръсен червяк" с "ниско чело", роден от "майка луда". "И тоз човек йоще живей между нас!", гневно възкликва поетът. Малко след този призив поп Кръстю се причестява, изпо­вядва се и на 21 септември напуска грешния свят.

* Точното бащино име на поп Кръстю Никифоров е Тотев.

Фаталната фотография

Женска глупост погуби Апостола

Наталия Каравелова след Освобождението между Екатерина и Лора Каравелови.

Женска глупост е в генезиса на залавянето на Васил Левски. Не от зломислие, а от наивност Наталия Каравелова пъха в ръцете на врага комитетската кореспонденция. Сръбкинята вярва, че нейните единородци са приятели на българите. Истината е, че западните съседи никога не са ни обичали. Великосръбският шовинизъм винаги е бил пред славянската солидарност.

Сърбите продават документите на османлиите. Сред книжата е и снимка на Васил Левски. Този факт се оказва фатален, защото дотогава турската полиция няма представа как изглежда Апостолът на българската свобода. Мазхар паша заповядва от кадрото да извадят 1000 копия и да ги пратят на всички агенти от двете страни на Балкана. Саид паша пък нарежда портретът да бъде изложен по градове и села.

По-първите люде са привиквани да съзерцават образа. "Не сте ли виждали някога и някъде негова милост?", питали ги агите. Така, стъпка по стъпка поробителите стигат до Къкринското ханче.

В историческата литература оценките за Наталия Каравелова са противоречиви. Едни автори я ласкаят, други ругаят. Ната, както я наричали, е родом от пожаревацкото село Макце. През 1867 г. сключва брак с Любен Каравелов. Висока, едра, физически силна, тя е въртяла колелото в печатницата на мъжа си.

Изпълнявала е куриерски задачи по прехвърляне на оръжие и революционна поща през Дунава.

Покосен от туберкулоза, Любен Каравелов умира през 1879 г. След смъртта му Наталия живее при брат му Петко и Екатерина Каравелови. Получава 50 лева поборническа пенсия. Заедно със Захари Стоянов, издава съчиненията на писателя. Поддържа връзки с организаторите на Бунта на русофилите. След неговото потушаване през 1887 г. се връща в Сърбия и сключва втори брак с някой си Авксентиев. Умира на 22 юли 1905 г. в чешкия курорт Мариенбад, погребана е в Белград.

В Тетевен има улица на неговото име

Иван Фурнаджиев се натиска за доносчик

Тетевен, родното място на Иван Фурнаджиев.

Един от най-откровените издайници на Васил Левски е даскал Иван Лилов Фурнаджиев. Секретарят на Тетевенския революционен комитет. Изправен пред комисията, която разследва Арабаконашкия обир, той казва и онова, което не го питат. Протоколът от разпита е засвидетелствал усилията на Иван да заслужи званието доносчик:

- Кой е Васил, другарят на Димитра, и откъде е?
- Той е от Карлово. Променя всяка седмица името си. Със среден ръст е, светлокестеняви мустаци, червендалесто лице и когато приказва, единът му зъб се показва малко навън, повдига малко устната си, а очите му са големи и пъстри.
- Истинни ли са думите, които казахте, и които тук по-горе са записани? Имате ли някои други сведения? Няма ли да ги кажете, за да принесете услуга на държавата?
- В услуга на държавата каквото знаех, казах го. Горезаписаните ми думи са истинни. Аз самичък ви издадох комитетската работа, за да си спечеля заслугата на доносчик. Възнаградете ме, това искам ! Ето, аз издавам!

Невероятно е, но днес в Тетевен има улица "Иван Фурнаджиев". Такъв резил няма в историята на друг народ.