Лицемерието като държавна политика

Дошло е времето да преценим доколкото Зоран Заев е искрен в отношенията към страната и народа ни

Екатерина Захариева най-после трябва да разбере, че трябва да втърди тона си към Скопие

Нещо много зачестиха напоследък примерите на лицемерно отношение към България, които идват оттатък границата. Дали става дума за политици, или за историци, или и за двете категории заедно, няма значение - ефектът е един и същ. От една страна, показва последователността от страна на политическия елит и от държавното ръководство в Скопие към това да хвърля прах в очите чрез различни маневри, че уж преговоря добронамерено с българската страна, а от друга - неподготвеността на нашата дипломация да приеме този факт, въпреки че имаше достатъчно предупреждения, че това може да се случи.

И сега реакцията на външния ни министър Екатерина Захариева по повод последните събития в съвместната комисия за история и образование, демонстрирана след първото заседание на смесената междуправителствена българо-македонска комисия онзи ден в София, е по-скоро израз на появила се паника от възможността диалогът да бъде провален, отколкото на истинска загриженост от неговия успех.

Не обичам да започвам по този начин текстовете си, но май се налага. Преди седмица, на същото това място във вестника приключих текста със сравнението, че да предложиш на българите в Северна Македония датата 22 септември, (без да я подценявам, разбира се), за техен държавен празник и неработен ден, е същото толкова лицемерно колкото да изпратиш в Рим на първата съвместна проява за отбелязването на делото на светите братя Кирил и Методий за християнизацията на славяните мюсюлманинът Талат Джафери, спикер на македонския парламент. Нищо лично против човека, разбира се.

Ако актуализираме онази ситуация, ще стигнем до извода, че да предложиш на българите да честват заедно Гоце Делчев на 7 октомври е също толкова лицемерно, колкото наскоро отишлият си от поста двумандатен президент на Северна Македония - Георге Иванов преди години предложи като общи дати за отбелязване с България 8 май - Денят на Европа, или 9 май - Деня на победата. Нямало други общи празници…

Какво да си мислим тогава, че от мракобесното и антиконституционно време на Иванов до днес, Северна Македония не извървяла никакъв път на промяна и демократизация, не са се случили „шарената революция“ и смяната на управлението, не е бил подписан Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество, препоръчал да се формира съвместна интердисциплинарна комисия за история и образование. Нямало ги е и системните заклинания от страна на Зоран Заев в дълбоко приятелство към България и към българския народ, идващи като правило винаги, когато същият този Заев е направил поредния си гаф и е предизвикал в София недоумение или дори подозрения в искреността му в отношението към страната ни. Като прословутата му реплика за това чие е Илинденското въстание. Или последното му проявление, при което в изявлението си за делото на светите братя Кирил и Методий не спомена нито веднъж името на България.

Има и други, за които нашата общественост не е информирана, като онова негово лично обаждане до колегата му в Тирана - Еди Рама, с молба да направи така, че кандидатът на сдруженията на българите в Мала Преспа за местните избори да бъде административно елиминиран за сметка на неговия, македонски претендент.

Един колега, който пише в един друг ежедневник, винаги завършва текстовете си със заклинанието, че Картаген трябва да бъде разрушен. Е, оттук нататък в материалите, които ще бъдат публикувани тук, на това място, ще твърдя, че е дошло времето да преценим доколкото Зоран Заев е искрен в отношенията към страната и народа ни. И хич да не ми подмятат разни хора, много от които приятели, ама на валутни хранилки, че какво, искаме да се върне Груевски ли? Не, не искам това, пък и Груевски вече е с отнет депутатски мандат, продължава да си харчи парите в Будапеща, дърпа конците отдалече на ВМРО-ДПМНЕ, тласкайки я упорито към политическото дъно. Той блокира вътрешните u реформи и модернизация и по такъв начин я превръщайки в баласт на общественото развитие в страната. Пък, и парите, които Груевски скъта, не са безкрайно много, и те си имат край…

Сега разбираме, че предложението Гоце Делчев да се чества заедно на 7 октомври, направено от македонската част от съвместната комисия по история и образование, е отхвърлено веднага категорично от българските членове. Но самият факт, че то е сложено на масата, означава много неща.

Първо, то съдържа определен провокационен потенциал. Датата 7 октомври 1946 г. се свързва с решението на тогавашните български комунистически власти, наложено от Москва, да предадат костите на Гоце Делчев на Скопие. И те го правят, при това достатъчно демонстративно, прекарвайки дървеното ковчеже с церемонии през всички градове на Югозападна България. Мои близки в Петрич са били свидетели и са ми разказвали за това. Цялата показност на церемонията е трябвало да покаже на България принадлежността на Гоце Делчев само и единствено към Скопие и хората оттатък границата.

Първата кражба на историята ни е започнала още тогава с присвояването на един от най-важните герои на национално-освободителната борба на българите от Македония срещу османската власт, въпреки че цялата му жизнена биография и посветеност на делото не будят никакво, ама никакво съмнение в българската му принадлежност. И понеже властите в този период в София са със свалени гащи, кражбата, освен останките на най-великия от героите, продължава и с цялата документация и събран богат архив на Македонския научен институт. И понеже през последните години се въртя около учените от института, все достойни хора, виждам колко ги боли за тази кражба на архивното богатство, извършена грубо и също така демонстративно, сякаш да покаже някакво превъзходство, осигурено по други, чисто идеологически причини…

Днес с различни средства се опитваме да запълним по някакъв начин тази дълбока празнина в архивите на Македонския научен институт, но раната си е рана…

Второ, датата 7 октомври, освен своя идеологически пълнеж, от който в Северна Македония дори не са почнали да се отърсват, откъсва Делчев от естественото му място, което историята му отрежда. Там, в борбата е пълно с дати, които биха били прекрасен повод за общо отбелязване между хората от двете страни от границата. Там е живият Делчев, там е ученикът в екзархийското училище, там е юнкерът от Военното училище в София, там е учителят от екзархийската гимназия в Солун, там е ръководителят на организацията, там е човекът, обикалял пешком из цяла Македония, въпреки острите кризи от язва за да инспектира четите. С две думи, от цялото това дело на Делчев могат да се извадят толкова възможности за общи празници, че човек няма право на никакво друго предположение, освен да види в идеята за 7 октомври една чиста провокация.

Понеже познавам до болка практиката в Скопие при подобни случаи, твърдя, че предложението в комисията за 7 октомври не е лично хрумване на нейния председател, или на няколко члена на представителите на Северна Македония. То предварително задължително е консултирано с някого от управляващите в Скопие, може би дори само с идеята да се види каква ще бъде реакцията на българските представители в комисията, но и на отговорните фактори в София. Тест, така да се каже, който да покаже настроенията. Още повече, че учените от двете страни в комисията се събраха да си говорят на своя среща само дни преди в София, да се видят външните министри на двете държави на своята първа среща в рамките на междуправителствената комисия, създадена от Договора за добросъседство и приятелство.

Екатерина Захариева най-после трябва да разбере, че ако не втвърди тона си по отношение на Скопие, шансът да се разберем по темата история, преди Северна Македония да получи дата за преговори за членство в ЕС и да започне да отваря и затваря глави, се свежда на кръгла нула.

Всъщност, от цялата тази история ми е жал най-вече за министъра на външните работи Никола Димитров. Човекът е наясно с Делчев, и с историята, истинската, а е принуден да артикулира фрази, които не звучат на място в устата му.

И за българските учени и дипломати, членове на българската част от съвместната комисия за история и образовани, повечето мои отлични приятели, ми е жал. Защо ли? Може би в някой от следващите броеве…