Насам-натам с пианото

В наши дни в мемоаристиката наблюдаваме една безподобна разюзданост, направо свирепа

Никой разумен човек не вярва, че носи цялата истина в задния джоб на панталона си
 
Въпросът е, какво се случва, докато местят пианото насам-натам. Това се запитах тия дни, след като попаднах на един текст на Волен Сидеров, вероятно фрагмент от мемоарите му. Волен е чудесен публицист, един от най-добрите в съвременната ни литература и, тъй или иначе, не изостави словото си на кървавия дръвник на нашенската политика.

В този текст Волен разказва за някои свои преживелици в писателските среди и, между другото, споменава за едно пиано, което се мъдрело в „Тихия кът“ на писателското кафене. Горкото пиано обаче беше настанено в ресторанта, който се намираше в сутерена на сградата на „Ангел Кънчев“ 5. Дребна подробност, нищожна дори, обаче може да накара паметливия читател да стане по-придирчив и към останалите свидетелства на автора. В наши дни тъкмо в мемоаристиката наблюдаваме една безподобна разюзданост, направо свирепа. Изобщо, местят пианото, където им падне.

Вниманието към детайла е нулево, а той е живецът на всеки спомен. Разбутват Времето с притъпен касапски нож - сякаш си имат работа с някакво свръхиздръжливо говедо. Волен, разбира се, е друга класа, вероятно ще удържи и на изкушенията на мемоара, а те никак не са малко и все са порядъчно подли.

Пак тия дни и пак Волен разказва една история с великденско агнешко - стори ми се забавна, но и до известна степен безсмислена за човек като него, който е препълнен и дори обременен с предостатъчно важни за Историята събития.

С две думи: за един Великден Волен решава да ме покани на гости – подготвя се старателно, особено внимание отделя на основната гощавка и не пропуска да ми довери, че за първи път пече агнешко. А аз му казвам: „Е, баш с мен ли реши да експериментираш!“ Това е.

Имаме много общи истории с Волен - много по-интересни, които биха приближили читателя доста по-близо до него. Една нощ дойде у дома и понеже беше в поредния си яростен период, започна да ме кандърдисва да събудим Бойко, който тогава бе премиер и живееше наблизо, в резиденцията на „Секвоя“. Едва го удържах, но в замяна трябваше да изслушам гневните му викове. И това продължи повече от час и колкото повече ме досмешаваше, толкова по-яростен ставаше Волен. Не бих казал, че не беше прав в някои свои упреци - но защо му беше нужен този театър? Накрая се отказа – и все едно, че нищо не се беше случило. В този един час сякаш проверяваше себе си – и изглеждаше наистина бесен.

Впрочем, бесни бяха и съседите ми, които той беше събудил със скандиранията си, и доста време след това ме гледаха накриво. Бойко беше в пълната си сила в онзи момент и не беше разумно да проверяваш чувството му за хумор със среднощни демонстрации. Беше в периода, когато обитаваше най-вече собствената си представа за себе си. Всички го тикаха към това – беше Ерата на Бойковия Мускул, когато и мисирките  от медиите бяха готови на всичко, за да го погалят. По същия начин се държаха и повечето от политиците, дори бяха и по-лесни и по-дашни.

Но Волен неуморно скандираше – сякаш Бойко можеше да го чуе - че си иска ония 234 хиляди лева, които му бил „откраднал“ от субсидията, понеже набързо прикоткал в ГЕРБ неколцина депутати от „Атака“. Сетне Волен въртеше държавата със средния си пръст – като коалиционен партньор на Бойко, още по-сетне пък - когато нахлу в НАТФИЗ – беше нокаутиран, докато министърката на вътрешните работи Румяна Бъчварова щастливо се усмихваше. С една дума – бая зор видяха, докато го елиминират…

В „накъсаните“ си спомени, откъс от които вече видяхме и в „Уикенд“, Волен пише и за пожара на Партийния дом на 26 август 1990 година. Както е обичайно за този месец, появиха се и някои други коментари. Пак местят пианото, където завърнат. Никой не чете онова, което вече е казано за едно или друго събитие, продължават да пренебрегват ценни свидетелства, сякаш изпитват някаква неприязън към тях, понеже са осигурени от други автори, може би дори ги ревнуват.

Според Волен, комунистите са запалили Партийния дом. Това обаче далеч не е цялата истина, поне според видеосвидетелствата, които съм запазил. Но преди да ви ги припомня, запитайте се, има ли изобщо нещо - значим факт, събитие или личност от вече 36-годишната история на Прехода, които да са категорично изяснени, достатъчно прозрачни и прилежно обгледани и анализирани? Отговорът е ясен: Историята от ноември 1989 година насам е изпълнена с празни страници, с отблъскващи мистификации, с прибързани заключения и аматьорски напъни. Изобщо това е една празна История. Може дори да се каже, че това е една история, която бие тъпан като Празна Мара. Уж е бременна с нещо си, обаче всъщност не е ясно с какво точно, кой е бащата, кои са влъхвите орисници, какво се е пръкнало в крайна сметка. Празна Мара бие празния шибан тъпан, толкова.

Мистериите остават, неяснотите и особено лъжите са главните действащи лица във водевила на въпросната Мара. Вижте какви глупости се търкалят из лобните полета на Прехода – и усърдно затискат Истината. Ако не беше „Всяка неделя“, може би и досега нямаше да знаем за лагерите край Ловеч.

Каква е истинската история на преврата на 10 ноември? Как Желев стана внезапно президент - имаше ли и какви бяха по-далечните договорки? Как бе организиран финансовият пуч срещу Виденов и България, каква бе ролята на Сорос, кои бяха черносотниците му тук, как се развиха по-късно кариерите им, какви други пучове успяха да спретнат? Какви бяха договорките през 1997 година между Костов и Николай Добрев, които, в края на краищата, струваха на държавата 20 милиарда долара заради криминалната приватизация? С какво мишкуване бе довлечен в София „царят“, какви са били действителните му контакти с режима отпреди 89-а година? Писарев разказваше, че Живков му е пратил подарък един ситроен, който самият той получил от генерал Дьо Гол, при посещението си във Франция в края на 60-те години на миналия век. И пр., и пр. Всичко е омотано до безобразие - и пълна лудост е да се очаква Празна Мара да зачене.

И няма ли най-сетне да се появи един несретник като Мунчо, който да се провикне: „Заменям България срещу една-едничка, най-проста истина!“

Каня онези читатели, които проявяват някакъв интерес към мистерията с Пожара, да посетят сайта vsyakanedelya.com. Там ще открият любопитни свидетелства. Коментирал съм ги, но много предпазливо, следвам правилото, че никой разумен човек не вярва, че носи цялата истина в задния джоб на панталона си.

Някои от тия свидетелства звучат стряскащо дори и сега. В навалицата около горящия Партиен дом ще срещнете лица, които по-късно направиха забележителна политическа кариера. Един-двама от тях напуснаха страната след Пожара, понеже се опасяваха от съдебно преследване. И досега съм убеден, че подпалвачите много трудно щяха да изпълнят задачата си - а може би и изобщо нямаше да се решат - ако не беше появата на Радой Ралин и Йосиф Петров по телевизията. Но когато ги пуснах директно в ефир, изобщо не си представях какво може да се случи. Пожар - откъде накъде?

И изведнъж някой драсна клечката кибрит!

Оттогава-насетне това вече винаги ще бъде възможно.

Александър Лилов, който тогава беше формалният шеф на БСП, понеже всички конци ги дърпаше Луканов, също изтърва едно непремислено изречение - това се случи сутринта след Пожара. Чуйте го и си го тълкувайте сами. Тогава Лилов каза, че лесно са можели да доведат един взвод на площада пред горящия Партиен дом - но един от симпатизантите му веднага се опита да омекоти думите му, страхът от "танковата реплика" на Младенов беше още пресен.

Забележителен е епизодът в студио 4 на БНТ, където се готвехме да запишем изявление на вицепрезидента Атанас Семерджиев. Там беше моят екип, а той имаше навика да започва записа малко преди същинското начало на предаването - така бяха записали и предложението на човек на Тренчев, отправено в негово присъствие, Семерджиев да обяви "военно положение".

В „Трофеи след пожара” е забавно да видите, на какво се дивят участниците в събитията – в случая все млади момчета. Удивително е с какво настървение показват тоалетната хартия, която са намерили в Партийния дом. Един младеж казва: „Ей, хубаво са си живели тия!”

Други трупат на куп намерените колбаси – онази година беше времето на истинския недоимък. Някой казва, с очевидно изумление, четейки от менюто на партийния стол: „Телешко филе – лев и десет стотинки!”

За тези момчета това е неморалното, това са престъпленията. Горките.

Години по-късно Кремиковци бе продаден за 1 долар – колкото цената на едно телешко филе.

В „Трофеи” може да се чуе и една прелюбопитна фраза. Изречена е от Семерджиев, който имаше смелостта, единствен от първенците на БКП, да се смеси с тълпата. Той казва следното: „Елате с мен, за да видите, че няма завързани за радиаторите хора, за да изгорят в пожара!” Представяте ли си, какви диви слухове са върлували в онази нощ.

Крайно любопитно е участието на Радой Ралин в драмата. За първи път в онази неделя не бях в телевизията, програма „Всяка неделя” беше съставена от предварително записани разговори и си останах в къщи. По някое време се обади Величко Скорчев, който беше един от водещите новинари тогава, и ми съобщи, че пред телевизията са дошли Радой и бай Йосиф Петров, най-възрастният по онова време депутат, и настоявали да отправят някакво обръщение.

Бързо разбрах за какво става дума и попитах: „Какво върви в момента?”

„Игралният филм” – отвърна Величко.

„Прекъсни го – казах, - и ги включи директно в ефир”.

Никога по-рано, а и по-късно подобно нещо не се беше случвало.

Но аз бях програмен директор на телевизията и практически имах цялата власт в онзи момент.

Величко го направи – и буквално след няколко минути празният площад се изпълни от хиляди хора.

И се започна…

Прегледайте видеосвидетелствата – надявам се да научите нещо ново за събитията през онази нощ.