Внимание - Томас Вайц отново е в Скопие

Докладчикът на Европейския парламент за Северна Македония започна първата си мисия в Скопие за тази година

Да, Гоце Делчев все още не е в списъка на личностите от общата ни история

За да оправдая заглавието - предупреждавам българската дипломация и българските евродепутати, че онзи словенец Томас Вайц, заради чийто доклад за напредъка на Северна Македония по пътя към членство в ЕС миналата пролет си скъсахме нервите, отново е в Скопие.

Дошло е време за нов отчет, поради което Вайц беше край Вардар, видя се с когото трябваше, чу какво му казаха там, като от официалните съобщения, последвали срещите, не се разбра нищо. Премиерът Мицкоски му бил рекъл, че оттук нататък неговото правителство ще се занимава главно с препоръчаните от Брюксел реформи, докато лидерът на опозиционния СДСМ Венко Филипче заявил, че мястото на Северна Македония е в ЕС, а не в сегашната ù позиция на изолация и вперена в пъпа си. Но официалните съобщения са за това, за да прикриват истинската същност на думите. И понеже вече сърбахме попарата и на Мицкоски, и на Вайц казвам - този път да внимаваме и да реагираме навреме. Толкова!

Но когато започваш да пишеш текст за Северна Македония във време, свързано с честването на някаква годишнина на Гоце Делчев, не можеш да устоиш на изкушението да хвърлиш едно око на това как то е минало. Просто си трябва! Защото и тази година денят на рождението на големия революционер от двете страни на границата показа колко силно е разделението ни по отношение на общото ни минало, колко наноси има в разбирането на историческите процеси, колко преднамереност има в оценката на живота и делото на българина от Кукуш. И колко незавидна роля имат политиците в този процес. Особено онези край Вардар.

В България обществеността и институциите направиха това, което си се полага. Къде с повече патос, къде с по-малко. Ако не друго, като опит да започнем да преодоляваме обвинението, че от години насам се хвърляме да честваме и отбелязваме гибелта на Гоце Делчев на 4 май 1903 г. край село Баница, Серско, в днешна Гърция, за сметка на рождението му на 4 февруари 1872 г. в Кукуш, в някогашната Османска империя. Сякаш досега сме предпочитали мъртвия Гоце пред живия. Е, нещата почнаха да се пренареждат, стига да не се окаже, че целият шум, който вдигнахме тези дни е израз повече на съперничеството ни със Скопие кой повече тачи живота и делото на Делчев и кой ще се изкара по-голям патриот и активен в тяхната защита.

Мъчи ме такова усещане. Ако то е вярно, а аз не искам това да е така - показва неискреност в отношението към цялостното ни разбиране на вселената Гоце Делчев. Защото би могло да бъде по-скоро израз на негласната (негласна ли?) борба от двете страни на границата за монопол върху името на Гоце и на цялата му дейност като ръководител на българите от поробена Македония в пределите на Османската империя. Стремеж, особен изразен в политическите, обществени и научни среди в днешна Северна Македония. Гоце бил само техен, а претенцията да бъде отбелязван и на територията на съседната държава бил пример за намеса във вътрешните работи на суверенна и независима държава, на която намеса трябвало да се сложи край. То, като погледнеш, не само с Делчев е така. Дотам я докарахме, че всеки добронамерен опит от българска страна да бъде организирано съвместно честване или отбелязване на някои от личностите в общата ни история се приема с пренебрежение, дори става повод за поредната остра порция хули срещу страната ни, обвинявана в присвояване на чуждо минало.

Да, Гоце Делчев все още не е в списъка на личностите от общата ни история, които Съвместната комисия за история и образование между България и Северна Македония обсъжда. Просто членовете на експертния орган все още не са стигнали до периода, в който основен герой е тъкмо Делчев. По най-различни причини работата на комисията се върти все още някъде в средните векове, около ролята, смисъла и значението на Охридската архиепископия. Което не попречи от името на членовете на българската част на съвместния орган да бъде направено предложение, официализирано от българските институции, двете съседни държава да започнат заедно да отбелязват годишнините от живота и революционната дейност на Гоце Делчев. Отговор не последва. Те си правят своите тържества, ние си правим нашите. Те казват, че Делчев е само техен и ничий друг, а най-малкото български, ние казваме, че делото му е трайно свързано с българската историческа съдба и че съвместно честване на рождението или гибелта на Делчев може да изиграе положителна роля както за повишаване на доверието между двата народа, така и за укрепване на връзките между тях. Ама кой да чуе? А вече има постигната договореност, скрепена с подписи от двете държави, за съвместно отбелязване на годишнини на пет личности от Средновековието, между които и светите братя Кирил и Методий. Но да сте чули някога и някъде през последните години това да се е случило? Колко хубави поводи имаше за това напоследък, които не бяха използвани, за да се покаже поне малко желание да се изпълняват вече поети ангажименти. Обидна работа!

Знаете ли, в такива моменти винаги си припомням как започна и продължи диалогът между премиерите Зоран Заев и Бойко Борисов. Помните ли - срещите им се случваха от паметник на паметник, от важна дата на друга важна дата. Символно, откъдето и да го погледнеш. Най-напред двамата отидоха и положиха цветя на паметника на цар Самуил в София. Това беше жест повече от Заев, отколкото от Борисов, без съмнение. После двамата се видяха в Скопие около 2 август същата година, на отбелязването на годишнината от Илинденското въстание от 1903 г. Тогава, на 1 август подписаха Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество, резултат от който бе Съвместната комисия за история и образование. Есента се видяха на междуправителствена среща в родния град на Зоран Заев - Струмица, което също имаше своя символен белег. От една страна, защото с това Заев демонстрира дълбоко гостоприемство, а от друга, защото Струмица като град и население има особено място в двустранните ни отношения и история.

Двамата премиери се видяха и в Благоевград, пред паметника на Делчев в центъра на града, и така нататък. Все до момента, в който Борисов реши, че в името на пълния мандат на ръководеното от него правителство може да постави под съмнение отношенията ни със Скопие. Нищо от договорените двустранни проекти не тръгна и не се случи, Заев излезе от властта, а промените у нас вместо да развият връзките ни със Северна Македония, застинаха на място. Нормално - символните прояви са симпатични, но без материално уплътняване двустранните отношения не могат да вървят напред. За да достигнат в момента до състояние, в което нашето мълчание и страхливо криене зад общия консенсус на Европейския съюз да се чете в Скопие като израз на вина за стопирания европейски път на съседната държава. Без вина виновни, нещо такова се получи.

Така с годините всеки опит от наша страна за нещо съвместно със Скопие около Гоце Делчев бе отхвърляна. Нещо повече, на българската добронамереност властите там отвръщаха или с необясними мерки за сигурност, или с елементарни махленски трикове. Имаше срамни сцени по границата, имаше забрана за достъп до гроба на героя в църквата „Свети Спас“ в Скопие, имаше и други „циркове“. Да не говорим за това, че от установяването на дипломатическите отношения между България и Република Македония нито веднъж досега отдаването на почит от представителите на българското посолство в Скопие не е било включвано в официалния държавен протокол. Винаги им се дава времето след обяд, когато в двора на църквата се събират на свободен достъп всички граждани, които искат. Унизително! Чух онзи ден българският посланик в Скопие Желязко Радуков в двора на „Свети Спас“ да казва, че всеки път, когато застане пред тленните останки на Делчев, се учудва как така той с подвига си вместо да ни обединява, ни разделя. Радуков много добре знае причината, но пък това не е основание да престава да се бори тази срамна „практика“ да бъде преодоляна.