НАСА иска реактор на Луната, но нека първо ги построим на Земята

В САЩ през 2025 г. е трудно да се каже кое ще видим първо, досиетата на Епстийн или атомна електроцентрала на Луната. Администрацията на Тръмп със сигурност изглежда по-ангажирана с второто, пише Bloomberg.

Лунните амбиции на Дъфи несъмнено ще допринесат за ентусиазма. Но за феновете на SMR, изпълнението на толкова скъпи очаквания, само тук, на родната планета Земя, би било истинска победа.

Лиъм Денинг е колумнист на Bloomberg, който се занимава с енергетика. Бивш банкер, той е редактирал рубриката Heard on the Street на Wall Street Journal и е писал рубриката Lex на Financial Times.

Министърът на транспорта и изпълняващ длъжността ръководител на НАСА Шон Дъфи съобщи тази седмица, че е издал директива за разработване на реактор, готов за Луната, до 2030 г.

Това със сигурност е един от начините за насочване на повече федерално финансиране към напреднали изследвания на реактори. Освен това засилва, през фантастична призма, по-широкия шум около новата ядрена енергия - и обезсърчителното предизвикателство да се разгърне тя, за да се посрещнат по-неотложните ни нужди от енергия без въглерод тук, на родната ни планета.

Разработването на извънземна ядрена енергия е достоен изследователски проект. Ако някой ден създадем постоянни селища на Луната, те ще изискват много енергия за топене на лед, отглеждане на храна, добив на криптовалути и какво ли още не. Ядрената енергия предлага предимството, че изисква сравнително малко гориво за висока производителност и, за разлика от слънчевата енергия, би могла да продължи да работи през приблизително двуседмичната лунна нощ. НАСА вече работи по разработването на реактор с мощност 40 киловата, проектът Fission Surface Power. Типичната ядрена електроцентрала е с мощност един гигават, или 25 000 пъти повече, и дори така наречените малки модулни реактори, или SMR, обикновено се стремят към десетки мегавати. Дъфи се стреми към 100-киловатов блок.

САЩ със сигурност са проектирали ядрени реактори за взискателни среди преди, като например под ледената шапка на Гренландия или в подводници, плаващи в океанските дълбини. Но разработването на такъв, който може да работи безопасно при ултраекстремните температури на Луната, ниската гравитация и излагането на слънчева радиация, за да посочим само няколко неща, е далеч отвъд това. Освен това ще трябва да бъде пренесен на почти четвърт милион мили през космоса и внимателно пуснат на лунната повърхност.

Само транспортните разходи биха били буквално астрономически. НАСА преди това е целяла тегло на реактора под шест метрични тона. Дори ако приемем, че това може да бъде постигнато, преди да се вземат предвид разходите за проектиране и изграждане на устройството, самото му транспортиране до може да струва 7 милиарда долара - или, на база киловат, приблизително 6000 пъти очакваната цена за изграждане на обикновена ядрена електроцентрала на Земята. (Това приема цена за доставка до лунната повърхност от 1,2 милиона долара на килограм, според оценката на Astrobotic Technology Inc. от 2018 г. Подразбиращата се цена за доставка на 100-киловатов реактор е 72 милиона долара на kW. Средната очаквана цена за изграждане на конвенционална ядрена електроцентрала е 11 920 долара на киловат, според средната точка на последния анализ на Lazard Inc. за разходите за производство.)

Влагането на средства в това, когато сметкиte за електричество в нормалните домакинства се увеличават, вероятно не е най-добрата перспектива. Възможно е Space Exploration Technologies Corp. или SpaceX, евентуално да намалят драстично разходите за доставка. Но това по-скоро предполага, че всички сме доволни от поставянето на ядрен материал на ракети, които понякога "спонтанно се разглобяват" по зрелищен начин по време на полер, както и че президентът Доналд Тръмп е позволил такъв договор да отиде при една от компаниите на Илон Мъск.

Не отивате на Луната обаче, за да спестите пари. По-големият проблем тук е петгодишната цел. Вярно е, че САЩ спазиха срока в космическата надпревара от края на 60-те години на миналия век. Но постиженията на американската ядрена енергетика са по-малко вдъхновяващи. Едно от основните твърдения за малките модулни реактори (SMR) е, че те предлагат решение за превишаването на времето и разходите, което е измъчвало конвенционалните централи.

Към днешна дата обаче само един разработчик, NuScale Power Corp., е получил одобрение от Комисията за ядрено регулиране за своя реактор и няма търговски реактори в процес на изграждане.

Тръмп подписа няколко изпълнителни заповеди за съживяване на американския ядрен сектор чрез рационализиране на одобренията и насочване на националните лаборатории и военните да се включат, призовавайки за 10 гигавата нов капацитет, който да заработи до края на това десетилетие.

Стратегическите съображения означават, че амбицията е достатъчно похвална и има признаци на нарастващ интерес към ядрената енергия, от гигантите в Силициевата долина до губернатора на Ню Йорк.

Но интересът не води до ядрено възраждане и със сигурност не такова, което да се реализира в мащаб до 2030 г. Присъщите рискове и по-високите разходи, свързани с първото по рода си разполагане на нови ядрени мощности, означават, че потенциалните клиенти биха предпочели да видят някой друг пръв да направи крачката. Дори технологичните гиганти, с дълбоките си джобове и амбициите си за енергоемък изкуствен интелект, остават с дългосрочни намерения и с малко обвързващи ангажименти.

Има много правителствен натиск, но по-малко пазарно желание, както обобщи Крис Гадомски от Bloomberg NEF в скорошен доклад.

И все пак не бихте разбрали това, като погледнете акциите на стартиращи компании за малки ядрени мощности (SMR), които стартираха рано.

Лунните амбиции на Дъфи несъмнено ще допринесат за ентусиазма. Но за феновете на SMR, изпълнението на толкова скъпи очаквания, само тук, на родната планета Земя, би било истинска победа.

Лиъм Денинг е колумнист на Bloomberg, който се занимава с енергетика. Бивш банкер, той е редактирал рубриката Heard on the Street на Wall Street Journal и е писал рубриката Lex на Financial Times.