Национална гордост българинът черпи от миналото, настоящето му го облива с поводи за унижение и срам

Mного им се ще на видните особи някак да се състои в сегашно време нещо като политическа възстановка на миналото, та да осъществим нашето национално кредо

Отбелязахме Съединението на Княжество България. Държавните мъже и жени се обърнаха към народа с поредните кухи баналности. Неизменните историци будители излязоха на авансцената, изтъкнаха значимостта на събитието и поднесоха лесни за храносмилане от широката публика поуки. Че актът на Съединението е изключително дело, дори в мащабите на европейската, че и на световната политика, където решаваща е волята на Великите сили. Задължително се изтъква и двойственото отношението на Русия, коварството на Сърбия, нападнала ни в гръб, както и враждебността на целия балкански комшулук. На този фон изпъкват забележителните заслуги на тогавашните военни, на княз Александър Батенберг, на министър-председателя Петко Каравелов, на Захарий Стоянов.

„Всички те намират начин да загърбят своите тактически различия, защото такива е имало, даже в самия ден на Съединението, и по изключителен точен и категоричен начин да покажат волята на българския народ да се съедини в едно“, препраща проф. Пламен Павлов към миналото разединените български политици от настоящето. Те от своя страна, безпомощно пърхащи в паяжината на европейската (в частност руско-турската) и глобалната политика, търсят в Съединението повод за гордост от успеха на нявгашните българи по държавните върхове да изпързалят Великите сили. Разбирай - щом тогава сме могли, що пак да не опитаме.

Даже и президентът Плевнелиев, пословичен с раболепието си към евроатлантическите гиганти, се одързости в празничното си слово да рече: „Решителните действия на тогавашните български водачи и на цялата нация доказаха, че щом сме обединени около правдива и достойна кауза, можем със самочувствие да ковем собствената си съдба, а не просто да гледаме отстрани, докато силните на деня решават вместо нас.“

А министър-председателят Борисов, майстор на директното послание, направи заканително извлечение от историята: „Българите са надживели много империи и България ще продължи да я има въпреки всички премеждия... Съединението, е особено необходим пример днес, когато страната е поставена пред редица предизвикателства не само от национален, а от глобален мащаб.“

Навярно много им се ще на видните им особи някак да се състои в сегашно време нещо като политическа възстановка на миналото, та да осъществим нашето национално кредо. Какво е то, има ли го изобщо - това е друг въпрос. Но те особено по национални празници стават досущ огледално отражение на народа си, който напоследък е особено силен във възстановките. Народът надява одеждите от славното време, нахлупва калпака с орлово перо, мята се на някоя кранта и се прави на герой от христоматиите на Възраждането. Така броени дни в годината извънстоличният българин се захранва с национално самочувствие, смазвано от текущите му делници. Стиска се за миналото, защото настоящето му го облива с поводи за срам, унижение, нищета и безперспективност. Затова си и разиграва окуражаващи приказки с файл „Имало едно време“.

Вицепрезидентката Маргарита Попова също се включи по случай Съединението в едно подобно събитие в капанското село Садина. Отиде там да открие събора „Здрав корен - жив дух“ и да увери оределите местни жители, че „България ще я има, докато пази традициите и корените си, убедени сме. Най-важното за нас днес е да се държим здраво за ръце и неуморно да се противопоставяме на всеки опит за разделение.“

Макар че тъкмо тамошната аудитория няма нужда от подобни призиви, понеже тяхната самобитна общност е прочута в областта с това, че в капанско село турчин и циганин не се е задържал - тъкмо защото колкото за ръце, толкова се държали и за ножовете. Били непреклонни люде, каквито били в дипломацията и действията просветените умове, на които дължим обединението на българите. А за тяхната възстановка в сегашни условия материал комай не се намира сред държавно-политическите висини. За една хипотетична възстановка на бележития Петко Каравелов сигурно ще трябва да се извлича екстракт от цяла една парламентарна група. За княз Александър Батенберг потомствен извлек е изключено да се добие, а колкото до Захарий Стоянов - за модерното му въплъщение могат да се произнесат единствено сведущите от средите на университетските учени и БАН. И понеже въпреки шеметния напредък на генното инженерство такава възстановка е слабо вероятна в обозримо бъдеще, телевизиите на вчерашния празничен ден една през друга излъчваха кадри от аматьорската, читалищна, костюмна постановка на събитието от 1885 г. в Пловдив. Не се мина, разбира се, и без съответния тържествен молебен като пролог към историческия спектакъл. Одиозният пловдивски владика Николай, наобиколен от официални лица, също се упражни във вариации на тема единство.

„Да пребъде вечен споменът за всички, отдали живота си за вярата, освобождението, единството, обединението, независимостта и благоденствието на България. В тези нелеки времена на изпитания, на несигурност и на страх се молим на Бог да дари нашия народ със сила и мъдрост, които да подпомогнат всички да преодолеят разногласията, противоречията и враждите“, занарежда клиширано митрополитът, колкото да се включи със свой вокал във височайшия хор на празничното скудоумие. Впрочем представителят на свещеничеството също е неотменна фигура във възстановката. Понеже възрожденският поп представлява духовната същност на великото национално дело, той е приносителят на църковно-православната закрила свише. Докато прословутият дядо Николай се явява протагонист на великосветското в църквата.

В празничния церемониал проникват и предизборните обертонове на кандидат-президента ген. Румен Радев. За да придаде по-автентично звучене на словото си, той направи символичен избор - произнесе го в град Съединение. „Днес, точно когато обществото ни е разделено, когато проблемите са навсякъде и вътре в България, и извън нея, ние трябва да следваме този завет. Време е за обединение.“

Е, добре, питаме ние. Кои са тия разделените, които трябва да се обединят? Защо не ги назовете? Къде се намират? Кое ги е разделило? Що е то, което ще ги обедини? Иначе преливането от пустото в празното и от кухото в нищото от трибуните постига едно - още по-голямо разделение между публиката и реалните герои на политическата сцена.