Нов проект или само празна риторика?

Може ли да предложи нещо различно Румен Радев?

Политическа илюзия или просто личен проект

Ключовата дума, около която се въртят редица негови изявления в последните години, е „алтернатива“

Дали Румен Радев ще създаде нов политически проект, е един от въпросите, които през последните няколко години гравитират в пространството. Периодично, някои негови изказвания или действия загатват, че настоящият президент се подготвя за това.

За това говорят както най-красноречивият сигнал до момента - негово изказване, че „хората настояват“, в отговор на въпрос ще направи ли партия, както и нееднократните изказвания на близки до него - секретарят му по сигурност и отбрана Димитър Стоянов, политологът Слави Василев, считан за един от доверените му хора, бившият евродепутат Иво Христов, че има нужда от нова алтернатива.

Ключовата дума, около която се въртят редица негови изявления в последните години, е „алтернатива“. Алтернатива на „олигархичния модел“, на „статуквото“, на „сглобката“, на „корумпирания политически елит“. Това е типичната риторика на антисистемните проекти - нов модел на управление, честност, ред, законност. Да, звучи прекрасно, както винаги звучи всяко начало, включително и в политиката.

Въпросът по-скоро е може ли Радев да предложи избор, отколкото знае ли как да го направи. Безспорно, два мандата на президентското кресло означават достатъчно натрупан опит и гъвкавост, а от висотата на институцията е лесно да бъдеш чут, в голяма степен - и одобряван. Не е и трудно да събере недоволните, част и от апатичните, консолидирайки и активирайки ги.

Но как може той, който назначи два служебни кабинета, съставени от хора, които по-късно създадоха „Продължаваме промяната“ (Кирил Петков и Асен Василев), като по този начин ги легитимира и вкара във властта, да говори за алтернатива. Архитектът на четворната коалиция, допусналият „сглобката“, размахалият юмрук. Често обвиняван, че действията му са продиктувани от политически интерес, а не от реална загриженост за интересите на гражданите. Действия, в голяма степен предизвикали хаос и редица проблеми.

Макар избирателят да е твърде нездравословно късопаметен, не бива да забравя, че именно Радев - в периода от 2021 до 2024 г., когато държавата беше управлявана постоянно от служебни кабинети, имаше огромно влияние върху властта и тези правителства. Нестабилност, проблеми, недоверие, забавени ключови пред държавата цели - това ни донесе този цикъл.

Как той, който легитимира провалена власт, може да бъде новото лице на (поредната) промяна? Да твърдиш, че си алтернатива, е парадокс, когато на практика именно ти си държал изпълнителната власт, повече от който и да е премиер - чрез служебните правителства, които управляваха и определяха както геополитическия курс на страната ни, така и назначенията по върховете.

Основно правило, за да се обозначиш като алтернатива, е това да можеш да предложиш нещо наистина ново, в случая - несвързано с предишни управления, правителства, политици, с цялата система. В никакъв случай не може да е някой, диктуващ дневния ред и част от системата, която постоянно критикува. От 2017 г., когато е избран за пръв мандат за президент, до момента, са изминали осем години. Обективният прочит не е в негова полза - напрежението между институциите се засили, а разделението се задълбочи.

Въпреки че със сигурност ще привлече и част от негласуващите през последните години, които - да кажем, може да формират група от хора, които не виждат алтернатива, недоволни и разочаровани са от политическото статукво, той ще разчита и неминуемо ще открадне също част от гласувалите за партии като БСП, ИТН, ПП, но и не само. Тоест, отново хора, които предимно се люшкат между всяко следващо „ново“ и всяка „промяна“, както и остатъците от напускащите потъващия кораб на столетницата. Това не е добър атестат за ново начало.

Липсата на програма (остава му малко повече от година на президентския пост), за сметка на постоянното противопоставяне на партии и политици, не говори за конкретни решения и нова политическа посока, а по-скоро за (поредния) потенциален личен проект, който да капитализира и превърне в политически дивидент, чрез който може да търгува влияние в политиката, без да предлага истинска промяна.