Няма далавера – няма агитка!

6 септември. Ден на Съединение. И на... Надежда. Една от най-хубавите български думи – „надежда“. Как звучи само, нали? Вдъхва вяра и шанс за добро. 

Точно такава бе и идеята на едно по-различно спортно събитие у нас - „Мач на надеждата“, организирано от фондацията на Стилиян Петров, с цел събраните средства от билети да отидат за онкоболни хора в България.

Същият този Стилиян, който преди 10 години надви остра форма на левкемия и през 2013-а бе изпратен от 62 000 фена на шотландския „Селтик“ (за който играеше), които тогава изпълниха стадиона до краен предел, за да подкрепят легендарния № 19 в благотворителния му бенефис. А поне 30 минути след края на мача стадион „Селтик Парк“ все още беше пълен, като хората продължаваха да аплодират.

Прецизно и детайлно, месеци наред, Стилиян подготвя настоящото голямо събитие. Този път не в лъскав Глазгоу, а в България и в помощ на родни кампании за онкоболни. Дори човек никога да не се е занимавал с подобен род организация, то още преди да стъпи на стадиона, усеща, колко много струва това. Ресурс, финанси, контакти, време...

Още преди да прекрачи входа на „Васил Левски“ всеки един имаше възможност да играе и спечели награди пред вратите на „Юнак“ в Борисовата градина, да види Стенли отблизо, да опита и вземе със себе си по коктейл, безплатно. 

А след този следобед наближава и ключовият момент – влизане на стадиона, където след броени минути предстои да излязат големите имена на родния и чуждия футбол. 

Стоичков, Бербатов, Петров, Янев, Балъков, Иванков, Здравков, Кишишев, Боримиров и още, и още, както и отборът на Световните звезди. Трябва да сме щастливи и да се борим пред касите за билети, защото не е много сигурно дали ще бъдем живи, за да видим отново такива легенди. 

Бербатов показа кадър от съблекалнята

А моментът на истината показва, че двата фенски сектора – Г и Б са полупразни. Къде са агитките, къде са големите тумби организирани фенове... Морският сезон приключи, мрачно е за планина, почти всички са в града, „Витошка“ е пълна с хора, а секторите пустеят.

Сектор Г

Сектор Б

И не, този път няма подготвена хореография, няма тъпан, няма гръмки изяви. Но никой и не иска всичко това. За добрата атмосфера са нужни само хора.

„Сърцето“ на агитките не го направи. 

Думи като „съпричастност“ и „кауза“ просто попаднаха в графата „чуждици“. Нищо че няма и сутрин, без да се събудим и видим в социалните мрежи, платформи и медии поредната кампания за онкоболно дете, родител, брат, сестра, приятел. Тежки съдби, за които обаче има и Надежда. С нашата подкрепа.

Нима има и такива, които мислят, че са по-силни от съдбата и това не може да ги застигне? Всъщност може. Колкото и рано човек да се събуди сутрин, то Съдбата винаги е станала половин час преди него и вече има начертан план. Понякога и фатален.

А иначе родният запалянко Иска. Той винаги е готов да работи професия „Фен“. Да се препитава с някоя блага длъжност в клуба, да взима пари на ръка за уж сложна и скъпа хореография, да управлява близкото кафене, зала, фен магазин...

Иска акции, иска клубна власт, иска да ръководи, нищо че не му е работа, иска пари за хореография, нищо че част от тях отиват за други нужди. Искам, искам, искам... любимата дума на българския фен от „агитката“.

Човек не се изморява да иска. Изморява се да дава. И в случаите, когато това настъпи, клубът става „черен“, ръководството - „грешното“, а останалите - „лошите“. 

Неотдавна „сини“ и „червени“ Ultras лица обаче усетиха, че може и без тях. Мнозина го играха сърдити. За какво ли не... Но всичко продължи и без тях. 

И все пак доброто съществува. Не в агитките. У хората. В ден на Надежда близо 20 000 души решиха да отидат до стадиона с билет в ръка и да окажат подкрепа. Реална! За да може Стилиян, с треперещ глас и с ръка на сърцето, да каже: „Моята любов към вас никога няма да спре и днес показахте защо съм горд, че съм българин“.

Горди сме и ние с теб, Стенли!