Ода за калайджии и задници

„Хумусът“ в европейската политика наистина застрашително намалява

Помислете си само, колко щастливи ще се почувствате, ако внезапно изчезне звукът от телевизора ви

Да започнем с едно народно словотворение: „Кога стана калайджия, кога ти почерня задника“. Народът е казал „задник“, а не гръб, примерно - ако ви смущава тази дума, сърдете се на него. Той обаче, поне във времената, когато съчиняваше подобни лафове, не си играеше на фалшива свенливост.

Специално този лаф е бил предизвикан от нашенци, които си вярват, че са нещо повече от това, което са, нахално ни се навират с несъществуващите си качества, ламтят за вниманието ни - какви калайджии, по дяволите, това сякаш е казано за днешните ни политикани, които изглежда дори не подозират, че себеизтъкването винаги е било осмивано, ако не и презирано. Понякога представяте ли си един живот, в който не ви се пречкат българските политици, а пък ако изобщо ги няма – е, това ще е представата на мнозина за Рая. Лишени сме от този късмет обаче, трябва да си я караме някак с тия с почернените задници, които са – защото българското нещастие винаги е в двойни дози – и шампиони на невнятното говорене, да бяха поне глухонеми някои от тях, щом са очевидни идиоти - но не, ние сме си орисани за двойната доза.

И телевизиите, които са главните съучастници на политиканите в  безобразията им, също не ни щадят. Помислете си само, колко щастливи ще се почувствате, акт внезапно изчезне звукът от телевизора ви, какво удоволствие ще бъде да зяпаш само картинки от новините и от другият лицемерен жанр, който, неизвестно защо, са го кръстили „публицистика“ – какво блаженство е да гледаш, например, Паунка, без да чуваш нищо от онова, което тя казва - картинките се нижат една след друга и дори са цветни, а разговорът, който не чуваш, е направо вълшебен… Да спра дотук, че ще ви разплача с поредната ни неосъществима мечта. 

Да се върнем при задниците. Вижте само какво прави народният гений: още преди да има политици, за телевизия пък изобщо да не говорим, съчинява поговорка, която ще ги застигне сто, двеста, а може би и петстотин години по-късно. Някой неизвестен човечец е имал страстта така да омесва думите, че те да изтраят далеч по-дълго, отколкото той изобщо си е представял. Тия лафове някои ги наричат „крилати“, защото прелитат през векове, казваш едни думи - и се оказва, че столетия по-късно политиците ни ще пострадат от тях: ще ги провидим като несръчни калайджии с почернени задници. 

Как никой не се е сетил да извиси още повече това прозрение с една ода – тя щеше да стане нашата „Ода на радостта“ и можеше да бъде припозната и като химн на Европа, като нищо. Но и в този случай, както и в много други, свенливостта ни отново ни е попречила и сме останали закотвени в себе си.

И защо изобщо сме взели от белгийците, при това без да искаме позволение, фразата, с която толкова се гордеем – „Съединението прави силата“, та дори сме я изписали на фасадата на Парламента си. Само си помислете, колко по-достоверно щеше да стои там друг надпис – „Измамата може да ни почерни“. Той щеше да бъде стократно по-въздействаш, щеше да е и неувяхващо свидетелство за размаха на народния гений. Колкото и да се съмняваме понякога в него, истината е неоспорима, поне тази за несръчните калайджии и техните задници. Факт.

Вероятно се питате, защо се сещам тъкмо сега за въпросното народно прозрение. Тия дни едно твърдение на тукашен калайджия привлече вниманието ми: „Европа се нуждае от истински лидери“. „Хумусът“ в европейската политика наистина застрашително намалява, на места направо е изчезнал и е заменен с генномодифицирано негово подобие, което е долнопробен фалшификат. В доста случаи замяната е направо зашеметяваща: на мястото на Кол Обединителят доста време се кипреха жакетчетата на Меркел, която обедини Европа с ордите от мигранти. Мястото на Сфинкса Митеран днес се заема от някакъв човечец, публично шамаросван от жена си. Ще спомена и казаното за бившия френски президент Оланд от съпругата му  Валери Трирвайлер: тя го нарича „ненормално обикновен“ и допълва – „Да си симпатичен, не те прави президент“. А в момента чувам от телевизора Тръмп да нарича Макрон „симпатичен тип“. Оценката „ненормално обикновен“ се отнася буквално за цялата банда нови европейски „лидери“, за каките от Брюксел да не говорим – за тях и лафът за калайджиите ще се окаже прекалено свенлив.

Кой е обаче нашенецът, който от висотата на собствените си постижения може да различи истинския лидер от фалшивия и има право да издава присъди над европейските първенци? Бъдете храбри и запазете спокойствие: Наталия Киселова.

Не се вълнувайте излишно - такъв е днешния свят на ускорено възпроизвеждане на измислени лидери с предварително изтекъл срок на годност. Днес се моташ сред някаква вяла агитка с вечната раничка на гърба, утре – хоп-хоп – с патериците на нечия наивност и вече си председател на Парламента, сетне може и президент да те турят, колко му е - леко калайдисване и готово.

Пък и кандидат-президентското калайдисване вече започна. И чухме Костов, който винаги ни доставя някоя невъобразима истина. По начало, той така е устроен, че изобщо няма да разбере фолклорното предупреждение за калайджиите и техните задници, казаното от Народа няма никакво значение за него. Дори и след съдбоносните грешки, които направи при едноличните си упражнения с властта, той никога не би се заинтересувал как изглежда в очите на простолюдието. „Кога стана калайджия?“ не е въпрос, който би изглеждал подходящ за него. Той се има за „случил се“ наведнъж, изцяло – и това е нещо, което не е прилично да се дискутира. Перипетиите, през които минават и узряват големите водачи, не го интересуват. Той успява да внуши собствената си непоколебимост и на привържениците си -  и те никога няма да се питат, кога и защо му е почернял задникът. Анестезирал ги е по някакъв магически начин, за да го знаят/помнят такъв, какъвто той се харесва. Ако един ден егото му го подлуди напълно и той сам се оваля в катран и перушина, за да се предаде окончателно на позора – и тогава те ще продължават да не разбират какво, всъщност, им е казвал през годините. И какво им казва днес. 

А днес той изчегърта нова присъда над „десните“ хора. Ако му повярват, разбира се. Днес той им казва, че трябва да са „единни“ – казва им го след като с крайна отмъстителност разпиля „дясното“, разпарцалоса го до неузнаваемост. Днес той казва, че трябва да се привлекат всички „свободни“ хора – без да уточнява, дали има предвид само ония, които останаха незасегнати от безподобната му приватизация и последвалият грабеж. Може би за първи път говори за свободни хора, изобщо за свобода – това е голяма промяна за един себичен ум. Но са му нужни хора, които са някак си „свободни“ днес, сега – и които изобщо не са наясно с всевъзможните извращения на Прехода с истинската Свобода.

И тъй нататък, и тъй нататък – все красиви пожелания, единственият резултат от които ще бъде, че нечий задник ще почернее…

Дали не е по-добре да се примирим с някой Киселов?

*Специално за “Труд news”