Отново за последния път на Хаджи Димитър

На 5 август в подножието на връх Кадрафил в Сърнена Средна гора отдаваме почит на Хаджи Димитър

Христо Ботев, за когото легендарният войвода е светец и великомъченик, отбелязва смъртта му на 5 август 1868 г.

Книгата Войводата на Иван Муевски, 2022 г.

В памет на Иван Муевски

Провежданият в момента национален туристически поход „Последният път на Хаджи Димитър“ е във финалната си фаза. Ще приключи с традиционното поклонение пред паметта на легендарния войвода в подножието на Кадрафил в Сърнена Средна гора, недалече от с. Свежен, останало в историята със старото си име Аджар. Походът е включен в Националния календарен план за 2023 г. на Българския туристически съюз, и е съпътстван от редица културни прояви. Провежда се от 3 до 5 август с маршрут от връх Бузлуджа през казанлъшките села Енина, Виден и Турия до Кадрафил. Целта е обществеността да научи повече за последните дни от живота на Хаджи Димитър, като се премине по маршрута, по който оцелели четници пренасят тежко ранения войвода.

На съдбата на Хаджи Димитър през последните години са посветени редица изследвания, а през 2022 г. излезе непретенциозната, но вълнуваща книга „Войводата“ на краеведа Иван Муевски - инициатор на похода, проведен за първи път през 2017 г. Публикувана, уви, след ненавременната смърт на автора, книгата беше издадена с подкрепата на Община Брезово, а вторият u тираж - благодарене на д-р Олег Константинов и Марин Муевски.

Традиционно всяка година паметта на Хаджи Димитър, Стефан Караджата и техните съратници се отбелязва в селищата, свързани с водените от нея тежки битки, последната от които е на 18 юли 1868 г. на Бузлуджа. Неравният бой с редовните османски части и башибозук е морална победа над тираничната империя. Както пише Захарий Стоянов, “... три часа се е продължавала ожесточената битка. От минута на минута гласовете „Напред, братя!“, „Удряйте!“, „Дръжте се!“ и прочее не се чували повече... (...) По сипея на долината се търкаляли вече верните синове на България, съшарени с множество куршуми, тяхната алена кръв образувала вече вадички по земната повърхност и внасяла семена за бъдещото величие на България...“

Могъщото слово на Захарий, погребани на Бузлуджа кости на падналите герои са създали убеждението, че старопланинският връх е лобното място на Хаджи Димитър. Защо обаче хората от Сърнена Средна гора почитат неговата памет в подножието на Кадрафил?! Пазители на историческия спомен за последните дни на войводата са потомците на шестимата скромни пастири от Аджар и близкото село Мраченик, грижили за него през лятото на 1868 г. За достоверността на случилото се в Сърнена Средна гора има документи, макар и по-късни, в неговата истинност са убедени свещеници, учители, офицери, цялото население в Брезово, Карлово, Сопот, Калофер и околните селища. През 1935 г. е изграден символичен гроб с паметник на Хаджи Димитър, а всяка година се извършва поклонение в негова памет, в което участват и гости от Пловдив, София, Сливен и цяла България. За възраждането на традицията в наши дни трябва отдадем дължимото на Кольо Кацаров, Иван Муевски, Боян Ранделов, Христо Енков, проф. Тодор Дончев, инж. Христо Христов, полк. доц. Георги Кокеров и други родолюбци, на местните власти в Брезово, Карлово, Павел баня, Раковски...

Дори да прозвучи сензационно, няма нито едно автентично доказателство, че Хаджи Димитър е загинал на Бузлуджа! Наистина, излизащият на френски цариградски вестник „Courrier d’Orient“ съобщава: „Хаджи Димитър, тежко ранен, малко остана да падне жив в ръцете на турските солдати. Но въоръжен с револвера си, той се бори до последната минута с енергия, достойна за друго, по-добро време... Най-после той падна. Саблята му, револверът му, един телескоп и много писма се предадоха на Митхат паша в Русчук...“

Тази информация, въпреки прокрадващата се симпатия към героя, в действителност отразява официалната пропаганда. Разбира се, властта желае гръмогласно да обяви, че четата е унищожена, а войводата - убит. Не всички обаче са повярвали в официалната версия. Нещо повече, една от задачите в първите обиколки на Васил Левски през 1868-1869 г. е да се провери мълвата, че Хаджи Димитър е жив. През есента на 1868 г. д-р Васил Берон среща един от оцелелите четници. „Ами Хаджи Димитър жив ли е?“ - попитах го аз. „Не зная - ми отговори - само това зная - прибави той, че Хаджи Димитра го зле нараниха при Бузлуджа...“ Христо Ботев, за когото войводата е кумир, явно е знаел истината, за отбележи паметта му на 5 август в своя известен „Календар за 1875 г.“

Раненият Хаджи Димитър е изведен от полесражението от четниците Никола Мартинов от Казанлък, Велко Кръстев от с. Махалата (дн. гр. Искър, Плевенска обл.) и още един свой събрат. С помощта на местни хора от Енина и Турия е носен на носилка, за да бъде укрит в Сърнена Средна гора. Че това е било възможно се доказва от похода, който е своеобразна възстановка на събитията. Грижата за укрития в колиба под Кадрафил ранен войвода е поета от Христо Свинарчето, Димо Божиков и Паско Пасков от Аджар, както и от Гръд Пандурски, Тодор Патьовски и Слав Мочуков от Мраченик. Те носят храна и вода на войводата и се опитват да го лекуват с билки, но една сутрин го откриват мъртъв... Погребват тялото му, отбелязвайки гроба с голям камък, който изненадващо бе открит през 2018 г. През есента на 1880 г. костите на войводата са препогребани в двора на църквата „Св. Апостоли Петър и Павел“ в Аджар с църковна служба, водена от епископ Гервасий, помощник на пловдивския митрополит Панарет. Гервасий е убеден патриот, близък с Левски, защитник на страдащите след Априлското въстание, а присъствието му няма как да е случайно! На 11 ноември 1880 г. събитието е отразено с дописка в пловдивския в. „Марица“, официозът на Източна Румелия.

Новината достига до хаджи Марина Асенова, която потегля от Сливен към Аджар, за да измоли костите на своя син. Разпознава ги по един счупен зъб, „спомен“ от юношеските години на буйния Димитър... Костите на войводата са препогребани в двора на църквата „Св. Никола“ в родната му махала Клуцохор. Разбира се, това става известно и на Захарий Стоянов, който обаче погрешно приема, че костите са на Христо Македонски. Оказва се, че Христо Македонски е жив! Той на свой ред „отстъпва“ Кадрафил на Хаджи-Димитровия брат Тодор, който загива и е погребан в с. Дебел дял, Севлиевско... До началото на 30-те години на XX в. сливналии отдават почит на своя именит съгражданин пред гроба му в църквата „Св. Никола“. От 1897 г. до смъртта си през 1919 г. сливенски митрополит е именно Гервасий - същият владика, който години по-рано ръководи препогребването на костите на войводата в Аджар. През 1931-1935 г. в Сливен се изгражда внушителен паметник на Хаджи Димитър, днес един от символите на „града на стоте войводи“. Костите отново са извадени, за да бъдат положени в камера в самия монумент, но отново избухва спор чии са те - на войводата или на негов четник?! Тленните останки са прибрани в митрополията, по-късно са предадени на сливенския музей. Уви, в случая се сблъскваме с повече въпроси, отколкото отговори... Опитът за идентификацията на кости, представени на чл. кор. Йордан Йорданов, е спорен. Нещо повече, налице е драстично противоречие с описанието на пазените в музея, дадено от бившия директор Георги Кюпчуков. Тогава чии кости е изследвал именитият антрополог? Отново категорично настояваме случаят да бъде разследван, и то в детайли!

Епизодичните опити от страна на т. нар. академична наука „Кадрафилската версия“ да бъде третирана като легенда не отиват по-далече от самодостатъчното „научно“ високомерие... И все пак, тайната около съдбата на войводата не е плод на махленски слухове - напротив, предадена е от реални хора със своите имена, памет, потомци! При това опровергава очернителската представа за многото „предателства“ в нашата история. Хората от Аджар и Мраченик са знаели какво рискуват, но са го сторили като истински, честни българи. Нека в навечерието на 5 август, денят, в който Хаджи Димитър прекрачва в безсмъртието, поне мислено се присъединим към стотиците поклонници на Кадрафил. Та нали, „.. който падне в бой за свобода, той не умира...“