Пишман кметове поругаха историята

Бутнаха средновековната порта в Търново, загробиха античния амфитеатър в София

В Карлово градоначалникът планира улица да мине през родната къща на Васил Левски

Много важно е кой ще ни управлява. На местни избори кандидатите за власт обещават инфраструктура, транспорт, детски градини и училища. Като седнат в меките кресла, амнезия изтрива лъжовните клетви от мозъчните им клетки.

По-лошото е, че посягат на историческото наследство. Съхранено по хълмовете на времето и оцеляло до днес. Дълга е тази срамна хроника. Тук ще цитирам само няколко имена, които светят в пантеона на позора.

Иван Вителов

През 1908 г. на власт е Демократическата партия с лидер Александър Малинов. Мисията на кабинета е да отхвърли васалната зависимост от Османската империя. Съществуват благоприятни международни условия за премахване на неправдата.

Лятото е извършена Младотурската революция. В бъркотията Австро-Унгария се готви да анексира Босна и Херцеговина.

Княз Фердинанд заминава за Виена и се среща с император Франц-Йосиф. Двамата уговарят съвместни действия. Князът обаче обмисля и се колебае дали точно сега е най-подходящият момент? Неслучайно в Европа му викат Лисицата.

На 20 септември Босна и Херцеговина са анексирани. Същият ден иде телеграма, с която Фердинанд съобщава на министрите, че пристига в Русе. Там да го чакат, за да се разберат. На княжеската яхта заявява:

„Е, господин Малинов, дългоочакваният ден от вас и мен, от целия български народ, дойде. Решението, което взехме в Карпатите, време е да турим в изпълнение. Намислил съм това да сторим във Велико Търново, старата столица на българските царе. Как да стане това?“

„Разумява се, чрез прочитане на един манифест“, отвръща министър-председателят. Князът му възлага да изготви текста. Няма време и Малинов го пише на коляно във влака. От клатенето мастилото се разлива, налага се да го преписва два пъти.

Междувременно търновският кмет Иван Вителов трескаво се готви за историческия акт. Тича към крепостната порта, по чудо оцеляла по време на игото. Мери с шивашки метър и преценява, че каляската на Фердинанд не може да мине през нея. „Да се бутне!“, командва блюдолизецът.

Фердинанд не отива с каляска, а на крака до храма „Св. Четиридесет мъченици“. Като минава през срутената реликва, се хваща за главата. Лош знак, защото в Независимостта е вградена приемственост между Второто и Третото българско царство. „Защо го направи?“, пита князът Иванчо. Оня си гризе ноктите и мънка.

Аристотел Янакиев

През 1933 г. в Карлово пристига пионерът на нашето кино Васил Гендов. Ще снима филм за Васил Левски. Старец му показва дома на Апостола. Полусъборен дувар и останки от стена ще е декорът на кинотворбата. Половината имот е сметище, другото е обсебено от съседите Чардаклиеви.

„Ето там - сочи дядото, - зад оградата, където се вижда малката дървена постройка, е точно мястото, където се е родил Левски. Идете и вижте какво е построено върху родната къща на великия Апостол.“

„Това беше една перална с каменни плочи и до нея клозет. Подчертавам: клозет за нуждите на Чардаклиеви - свидетелства Гендов. - Нещо повече - оказва се, че още утре всичко ще се събори, за да бъде прокарана улица. В 7 часа заранта работници ще размахат кирки и окончателно ще затрият дома на Апостола.“

Ужасеният Васил Гендов зарязва филма и хуква да спасява. С още трима души от снимачния екип нахълтва при помощник-кмета. Задава му въпрос с повишена трудност: „Вие чували ли сте нещо за Херострат?“

Онзи отвръща, че ако е от Карлово, трябва да го познава. После му светва: „Аха, вие говорите за новия път към гарата ли? Това е решение на общинския съвет и не подлежи на коментар“, отсича градският първенец.

Гендов обаче се сеща, че командирът на карловския гарнизон е негов роднина. Това е бъдещият лечител Петър Димков, по онова време с пагони на полковник. Актьорът отива в казармата, където офицерът изслушва разказа за готвеното кощунство. Кипва!

Димков нарежда да приготвят гарнизонния файтон, ще търсят самия кмет Аристотел Янакиев. Той е върховната власт, ще помогне. Аристотел, чийто древен адаш е съвременник на Херострат, вдига рамене: „Регулацията си е регулация, нищо не може да се направи...“

Петър Димков поставя въоръжен караул около свещеното отходно място. „Никой да не се приближава!“, гласи заповедта. Сетне офицерът алармира София. Оттам съобщават нищо да не се пипа. Да се назначи комисия, която да проучи как да се възстанови родният дом на Васил Левски.

Стефан Софиянски

През 2004 г. при изкопни работи на улица „Будапеща“ багерите удариха зидовете на антична постройка. Археолозите установиха, че е амфитеатърът на Сердика, който търсят от десетилетия. Изграден в края на III и началото на IV век по времето на император Диоклециан. Овалната арена е с размери 60,5 на 43 метра, местата са за около 25 000 зрители. Фасадата наподобява тази на прочутия Колизей. Става дума за едно от най-внушителните построения в границите на Римската империя.

На сердикийската арена гастролирали гладиатори от всички римски провинции. Снажни гали и тъмнокожи нубийци мерили сили тук. Най-тачени обаче били местните траки. Нашите предци се сражавали с шлем, малък правоъгълен щит и къс извит меч. Според гладиаторския речник те са наричани просто „траки“. Противник можел да им бъде „мирмилонът“ - с шлем, продълговат щит, меч или копие. С мрежа и тризъбец пък бил въоръжен „ретиарият“. А „самнитите“ се криели зад голям щит и размахвали къс прав меч. Под звуците на рогове мъжете излизали на арената и викали към публиката: „Обречените на смърт ви поздравяват!“

Амфитеатърът се показа точно зад сградата на Националния институт за паметниците на културата. Институтът има власт да забранява строеж върху разкрити археологически обекти. Вместо да приложат буквата на закона обаче, чиновниците се направиха на ударени с гладиаторски боздуган.

Кметството също си затвори очите. В него режеше хляба и раздаваше сиренето Стефан Софиянски. Само името му е столично, инак е с провинциално мислене. По това време се съвещаваше с главния архитект дали да махнат лъвовете от едноименния мост, защото пречат на метростанцията.

Лъвовете оцеляха, но над античния амфитеатър щръкна лъскав хотел. В мазето бяха изложени няколко отломки, около които сега мирише на манджи и бира.