“Политическите хайдути” в нашата история

Наследството на старите български хайдути присъства в най-ярките събития от националното ни Възраждане

Хайдушката традиция има своето място в борбата на македонските българи за освобождение и обединение със свободна България

При изследването и осмислянето на българската национална революция е все по-ясно, че заедно с модерните европейски идеи и организационни действия важна роля играе и многовековното хайдушко наследство. В политическата стратегия на Георги Раковски, Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев, апостолите на Априлското въстание и хилядите им съратници хайдушката традиция е оценявана подобаващо, а примерите в тази посока са многобройни и красноречиви.

Ако се вгледаме в редица събития от епохата на Възраждането, те в една или друга степен са свързани със завещаното от „вехтите войводи“ - участието на български отряди в руско-турските войни от края на XVIII и XIX в., Велчовата завера (1835 г.), въстанията в българския Северозапад, Браилските бунтове (1841-1843), и др. Изпъкват ярки личности, каквито са капитан Георги Мамарчев, капитан Васил Хадживълков, Иван Кулин, Върбан Пенов, Манчо Пунин, Станко Бояджията, Първул Станков и др. В освободителните борби на гърци и сърби срещаме личности на българи с ярко изразен „хайдушки ген“: Хаджи Христо, Ангел Гацо, Тасо (Атанас) Каратасос, Кондо Бинбаши, Хайдут Велко и много други, вкл. легендарните войводи Индже и Кара Колю.

Хайдушката традиция пронизва процесите на консолидация на национално-освободителното движение.

За Раковски наследството на „вехтите войводи“ е основата, върху която могат и трябва да стъпят осъзнатите борци за освобождението на България. „Патриархът на революцията“ развива своите идеи в „Предвестник Горскаго пътника“ (1857 г.), в самата поема „Горски пътник“ и в своята публицистика, както и в книгата „Българските хайдути“ (1867) - първият опит за изследване и осмисляне на хайдушкото движение.

Огненото слово и самата дейност на Раковски имат невероятно отражение върху Панайот Хитов, Филип Тотю, Жельо Чернев, Стоян Люцканов, Хаджи Димитър, Стефан Караджата и други емблематични войводи с хайдушки опит и закалка. Нещо повече, доскорошните стихийни бунтари се превръщат в „политически хайдути“! Завещаното от предците военно-политическо наследство има е въплътено в организираната от „капитан“ Раковски Първа българска легия в Белград през 1862 г., в която се включват войводите „дядо“ Ильо Марков, Иван Кулин, Цеко Петков и др. Традицията е надградена във формулираната от Раковски, всепризнатият „главен войвода“, т. нар. четническа тактика и в създадения от него „Привременен закон за народните горски чети от 1867-о лято“. Олицетворение на тази линия са четите на Панайот Хитов и Филип Тотю пред същата 1867 г., както и обединената чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджата през бунтовното лято на следващата 1868-а.

Може да изглежда донякъде парадоксално, но връзката с хайдушкото движение не е чужда и на Васил Левски, за която обаче ще разкажем в следващия епизод от нашата поредица. „Четническият“ период в биографията на Апостола е важен за израстването му като стратег на националната революция. В Априлското въстание заедно с апостолите и местните комитетски дейци изпъкват войводите поп Харитон, Орчо от Панагюрище, Стоил от Сливен, и др. Да не говорим за „Хвърковатата чета“ на Георги Бенковски, към когото всички се обръщат с „войводо“...

Особено интересен е случаят със Стрелешка чета - група въстаници от Стрелча се спасяват в Балкана и действат до идването на руските войски година по-късно. Хайдушката романтика заема важно място в живота и творчеството на Ботев, като намира върхов израз в подвига на Ботевата чета. Да не пропускаме и четата на Таню Стоянов, преминала едновременно с Ботевата за подкрепа на въстанието в Сливенския революционен окръг.

Хайдушкият опит е приложен и в Сръбско-българската война от лятото на 1876 г., в която участват големите чети на Панайот Хитов, Филип Тотю, Сидер Грънчаров, Тодор Велков и др. Същото се отнася и за Руско-турската Освободителна война (1877-1878), в която наред с Българското опълчение се включват т. нар. доброволчески, в основата си хайдушки по тип чети. Нека припомним, че последният златен пирон на Самарското знаме, връчено на Опълчението, е забит от войводата „дядо“ Цеко Петков - още едно потвърждение на връзката на традиционното хайдутство с българската революция. Особено активни са четите, действащи в района на Търново, Елена, Твърдица, Габрово, Троян, Ловеч, предвождани от Панайот Хитов, Филип Тотю, Жельо Чернев, Цеко Петков, Георги Пулевски, Христо Иванов-Големия...

Благодарение на българите и техния хайдушки опит, руското командване познава терена и конкретни местности по-добре в сравнение с османците, владели тези земи в продължение на векове! Четите атакуват снабдителните линии на османската армия, осигуряват обществения ред в тила, на тях и организираните по сходен начин „милиции“ (доброволчески части от българи) се дължи в немалка степен защитата на мирното население от башибозушките банди.

В земите, оставащи извън театъра на бойните действия, местни чети предприемат дръзки самостоятелни действия. В края на 1877 - началото на 1878 г. четата на „дядо“ Ильо освобождава Кюстендил и Пиянечко в днешна Северна Македония, а онази на капитан Симо Соколов - района на Трън. Както е известно, сериозна активност в турския тил проявяват капитан Петко войвода в Беломорието и Източните Родопи, Димитър Попгеоргиев-Беровски, Стоян Карастоилов, Тодор Паласкаря и други войводи в Македония.

През юли 1878 г. Берлинският конгрес разпокъсва българските земи, оставяйки Македония и Одринска Тракия в пределите на Османската империя. В избухналото през 1879 г. Кресненско-Разложко въстание вземат участват Стоян Карастоилов и други местни войводи. Непременно трябва да припомним, че хайдутството има място и в такива политически събития, каквито са Съединението и последвалата Сръбско-българска война (1885-1886). Когато на 2/14 ноември 1885 г. съединена България е подло нападната в гръб, в нейна защита се включват десетки доброволчески чети от цялата страна, както и стотици българи от поробена Македония.

Непременно трябва да отбележим участието на редица хайдушки предводители, за чийто „главен войвода“ командването на армията назначава капитан Коста Паница. Под негово разпореждане преминават с четите си Георги Кременлията, Иванчо Поройлията, Стоян Богданцалията, Тодор Тетимов и др. Четиристотин „харамии“ се бият при Сливница и в други „горещи точки“ на войната. „Македонските войводи - пише Паница в доклад до щаба на войската,- направиха повече, отколкото се мислеше. Те се промъкнаха зад неприятелските предни постове, когато те спокойно спяха около огньовете си. Сърбите се разбягаха кой къде види...“ И още един показателен епизод: „Хвърлих се с харамиите против окопите, но в това време мнозина захванаха да викат: „Давайте патрони, патрони немаме“. Македонците нямаха щикове и на заповедта ми да тичат напред и с прикладите да бият сърбите, те извадиха палите [ятаганите] си и дружно се хвърлиха напред.... Сърбите с бяг отстъпиха, като не успяха да приберат дори раниците си...“

Вековното наследство от хайдушките времена намира естествено продължение в борбата за освобождение на българите от Македония и Одринско. Изградените от Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО) и Върховния Македонски комитет местни структури следват традициите от времето на Левски и Априлското въстание. Т. нар. четнически институт, създаден от Гоце Делчев, включва организирането на чети по места, при които отново можем да забележим и наследеното от старите хайдути.

Немалка част от традиционните „харамии“ се включват в организацията или пък са заставени да го сторят от самите обстоятелства. И тук срещаме плеяда от тогавашни „политически хайдути“ от ранга на Апостол (Постол) Петков, Леонид Янков, Атанас Бабата, Иванчо Карасулията и много други. Красноречива илюстрация на връзката на революционна борба с обвеяното с легенди минало е излязлата през 1908 г. книга на големия поет и борец за свободата на Македония Пейо Яворов, която носи показателното заглавие „Хайдушки копнения“.

Книгата Българските хайдути на Георги Стойков Раковски.