Призракът на якобинския фанатизъм

Фанатизмът винаги се облича в думи за добродетел и прогрес

Когато радикализирани тълпи говорят от името на народа и се опитват да построят рай на земята, те превръщат земята в ад

Един призрак броди по грешната ни земя - призракът на якобинския фанатизъм. Обладан от маниакалната обсесия, че притежава монопол върху живота на обществото и нотариален акт за политическата власт, якобинският фанатизъм избуява като отровна плесен на политическата арена.

В заключението на излязлата наскоро моя трета монография в областта на конституционното право включих един провокативен цитат от бляскавата реторика на Деветнайсетия век, олицетворена от крупния испански политически мислител и дипломат Хуан Доносо Кортес. Изкушавам се да го повторя частично тук, но вече в публицистичен контекст, защото той дешифрира често премълчавания смисъл на политическия фанатизъм, революционното насилие, социалното инженерство и абсолютистките претенции на якобинството, които осакатяват смисъла на великия лозунг „Свобода, Равенство, Братство“.

„Републиката - казва знаменитият испанец пред Генералните кортеси - обяви, че е дошла, за да установи господството на Свободата, Равенството и Братството - трите догми, които всъщност не произтичат от Републиката, а от Християнската Голгота“. И продължава: „Е, господа, какво направи Републиката след това? В името на „свободата“... провъзгласи и прие диктатурата. В името на „равенството“ измисли... републиканска аристокрация. В името на „братството“ - възстанови езическото братство, онова братство на Етеокъл и Полиник, и тогава „братята“ се изпоядоха един друг по улиците на Париж в най-гигантската битка, която вековете са виждали зад стените на един град. Аз отричам тази република - така наречената „република на трите истини“. Защото това е република на трите богохулства. Това е република на трите лъжи.“

Не ви ли звучат странно актуално и днес тези слова, когато радикализирани политически малцинства се опитват да прекрояват обществото по свой образ и подобие и да подчиняват Свободата на своите маниакални обсесии?

Якобинството е гнойна амалгама от морален фанатизъм, революционен месианизъм и култ към бруталното насилие, генерирана в най-драматичните години на Френската революция. То е архетип, културен код на модерния политически радикализъм.
За Робеспиер, Марат и другите якобински водачи революцията е не просто борба за обществена промяна и премахване на ancien régime. Тя е религия, сакрално начинание, в което овладяването на политическата власт е издигнато в морален императив, а насилието и омразата - в добродетел. „Свободата е нищо без добродетел“, заявява самият Робеспиер и оправдава кървавата вакханалия на Големия терор и превръщането на гилотината в зловещ символ на „върховната добродетел“.

Якобинският фанатизъм - вчера и днес - превръща политиката във военно сражение, а различието - в ерес, която трябва да бъде систематично изкоренявана. Неговият майчин език е езикът на омразата. Той не води политическа борба, а война за изтребление. Дехуманизира изразителите на различно мнение, анимализира ги, нарочва ги за „не-човеци“, лишава ги от име и лице, за да може по-лесно да насъсква тълпи и шайки, които да ги разкъсат - виртуално или реално.

Якобинският фанатизъм ненавижда Свободата. Лицемерно се кълне в демокрацията, докато всъщност се отвращава от нейните „глезотии“. Нещо повече - някога якобинците са били яростни атеисти. Те не просто отричали Бога и водели кампании за дехристиянизация на Франция, а претендирали за неговото място. Оттук се ражда и фанатичната идея за насилствено „преоформяне“ на обществото чрез дълбочинно социално инженерство, в което обществото е суров материал, а революционерът - всесилен демиург, призван от Историята да създаде „ново общество“ и „нов човек“. Това е квинтесенцията, която по-късно вдъхновява и други радикални идеологии - от марксизма-ленинизма до авторитарните визии от ХХ и ХХI век.

Хуан Доносо Кортес проницателно дешифрира тази опасност още, когато по улиците на Париж все още се чуват отгласи от големия терор. Предупреждава, че когато радикализирани тълпи си присвояват насилствено правото да говорят от името на народа, и се опитват да построят рай на земята, те неизменно превръщат земята в ад. Всъщност Кортес вижда в революцията и тиранията двете лица на едно и също явление - отрицанието на Свободата, Реда и Закона. Неслучайно изтъква, че политическата стабилност не е въпрос на сила, а на правна, конституционна и институционална култура - на общностна легитимация, при която човешката свобода се крепи върху закона, а не върху силата.

Затова смисълът на модерния конституционализъм е да ограничи всяка политическа власт - дори властта, упражнявана в името и от името на „добродетелта“ или на „народа“. Не друг, а Карл Шмит - основоположникът на много от фундаменталните доктрини на модерната конституционна теория - подчертава, че отхвърлянето на монархическия абсолютизъм в името на народния суверенитет съвсем не означава народен абсолютизъм в смисъла на абсолютна и неограничена власт на суверенния народ. Ще прибавим: още по-малко - власт на това или онова радикално политическо малцинство, което лъже и народа, и себе си, че говори и действа от негово име. В конституционната демокрация всяка власт, в това число и властта на суверена, търпи конституционни ограничения, а никоя част от народа не може да присвоява народния суверенитет.

Днес няма гилотини на градските площади, но якобинският фанатизъм процъфтява по виртуалните бойни полета. Независимо от политическия етикет, общият знаменател е един: убеждението, че историята може да се преправи и пренапише по план, а човешката природа - да се „коригира“ чрез инструментите на политическата власт. Не разпознахте ли, например, в този якобински фанатизъм съвременните либерал-прогресисти, или, както ги наричаме пейоративно по нашите географски ширини - соросоидите? Или пък радикалния екологизъм? Или псевдопатриотарския анархизъм?

Историческият опит от якобинството и „Големия терор“, организиран от него, е предупреждение, че фанатизмът винаги се облича в думи за добродетел и прогрес. Но политическата му цел и субстанция са все същите - унищожаване на Свободата.

В противовес на тази логика стои демократичният конституционен ред. Той не изисква идейна хомогенност, а гарантира, че различията могат да съжителстват, без да се унищожават взаимно. В това е истинската модерност - не в утопичната мечта за съвършено общество, а в способността да се живее с различието под върховенството на демократичната конституция.

Якобинският призрак не е историческа реминисценция, а вечно предупреждение срещу политическия месианизъм, който подменя Свободата и Правото с претенция за абсолютизъм. Днес, в епоха на глобални кризи и бързи промени, този призрак отново надига глава от сенките на историята. Но, както казва Хуан Доносо Кортес: „величието на човека е в свободата му, а свободата се крепи не върху меч, а върху закон“.

Да помним този урок е дълг на всеки истински демократ - дори и във времена, когато срещу консервативните гласове се стреля „на месо“, когато гражданското безкултурие и интелектуалната посредственост зоват за военни преврати или когато мимолетни политикани с фашизоиден блясък в очите плашат с фанатизирани шайки съдии, които прилагат закона, а не се подчиняват на техния уличен крясък.
Призракът на якобинството броди - но и уроците на Историята вече са научени. Или поне такава е надеждата. Благодаря ви за вниманието по този въпрос! И Бог да прости Чарли Кърк!