Труд
Автор:
Анна Йончева
Цял следобед се чудих как точно да напиша следващите редове и дали ще намеря точните думи. Днес се почувствах ядосана, обидена и ужасно разочарована заради всички майки, които имат деца с увреждания.
Толкова болно и тъжно ми стана. Мислех си, че светът се променя, но уви...
На снимката е Ани -майка на дете с тежко увреждане, което отглежда сама с помощ от майка си . Дъщеря ѝ Снежанка е на 26 години с детска церебрална парализа, ментално несъхранена! Дете в тяло на жена. Не говори, не разбира, на памперси е , изцяло зависима от майка си. Изразява се като крещи, на моменти е по-буйна, подскача, но такова е състоянието ѝ.
Март месец започнах да ходя на народни танци. Отне ми около месец да убедя Ани да започне да идва с мен, тъй като тя обича да танцува и това ще ѝ действа разтоварващо. Не искаше, защото се притесняваше, че когато майка ѝ не може да гледа Снежанка ще трябва да я води с нея и ще пречи на останалите...
От април до юли Ани е довела детето си точно 5 пъти в залата! В случаите, в които наистина няма на кого да я остави. Не всеки път, и не на всяка тренировка! Днес беше помолена от ръководителката на групата да спре да ходи на народни танци със Снежанка, защото била шумна и присъствието ѝ „стресирало“ хора в групата.
Самата ръководителка уж нямала нищо против, но част от хората, които посещават групата се стресирали, защото Снежанка е шумна... И да продължи да идва, но без да води детето си....
Представям си как се е почувствала, тази жена, когато са ѝ го казали...
Плачеше, когато ѝ звъннах... Сърцето ми се свива от такава липса на разбиране и съчувствие. Вместо да отваряме пространство за приемане, подкрепа и взаимност, все още се намират хора, които избират изключването и осъждането...
За мен музиката и танците са символ на заедност, на общ ритъм, на сила в движението – а точно на тези хора, които най-много имат нужда от общност, ние им затваряме вратата...
А си мислех, че с времето сме се променили....
