Силата на принудата

Правилата като абсолют на некодифицираното право

Замяната на съгласуваното и договорено международно право с неогласени правила, които не подлежат на преговори, не е толкова неочаквана и парадоксална, колкото може да изглежда. И тя напълно съответства и следва на общата англосаксонска традиция на некодифицираното право. И то е развито и доведено до абсолют.

Разликата между кодифицираното континентално право и некодифицираното британско право съществува от векове. Кодифицираният закон предполага добре познатия постулат: „Няма престъпление, ако то не е споменато в закона“. От една страна, това следва от традицията на римското право, а от друга, то придобива пълната си форма едва по времето на Наполеон, който окончателно одобрява тази формула.

В този случай съдът изхожда само от одобрените и добре познатите формули на кодекса и решава само дали този или онзи акт е подходящ за един или друг член, който го забранява и какъв именно е той. И той определя степента на наказанието в обхвата, който вече е определен в закона.

Съответно не може да има норми на закона, които да не са била обявени и известни предварително. На практика цялото съвременно международно право е изградено на тези основи. Но то се формира в по-голямата си част след резултатите от Втората световна война и отразява съответния баланс на силите.

Англосаксонската правна традиция се развива на различна основа. И тя започва да се формира по времето, когато римската власт напуска Британските острови, и започват да се формират новите кралства и остатъците от римското право, началото на каноничната църква и традицията на обичайното право на различните племена се смесват помежду си. В резултат на това кралските съдии, които изпълняваха своите функции на публични сесии в определени племена и села, взеха решения въз основа на собствените си идеи за приложимостта на определените норми за даден случай, но задължително като отчетоха доминиращите идеи за нормата и справедливостта сред онези групи, които са имали най-голямо влияние в даден район.

Тоест, за разлика от съдиите от континентална Европа, те поеха и функциите на законотворци. Разви се традицията на съдебната практика, от една страна, декларирайки по закон онова, което даден съдия е счел за правилно, освен ако по-рано не е било приложено друго подобно решение във връзка с идентични обстоятелства. От друга страна, позоваването на имена във всички бъдещи подобни случаи да се ръководи от това прецедентно решение, а от трета страна, да се вярва, че престъплението не е това, което е било записано преди това в закона и е обявено за информация на тези, които трябва да се съобразят с изпълнението на този закон, а на това какво е обявено за престъпление от този или друг съдия, разглеждащ този въпрос.

В известен смисъл това даде възможност да се осигури гъвкавост в производството и да се вземе предвид нестандартният характер на всяка нова ситуация, а от друга страна, тъй като не съществуват абсолютно идентични ситуации, тя позволи всяка ситуация да се разглежда като нова и не попадаща нито в членовете на закона, нито в приетите преди това решения на минали съдилища.

Като част от утвърдената традиция на Великобритания, Америка премина през периода на „Линч съдилищата“, които не се основаваха на закона, а на идеите за това какво е допустимо и справедливо в това селище и неговите околности. Само в САЩ тази система на некодификация беше допълнена от „прашното законодателство“ като вече кодифициран елемент, тоест система от стари, екстравагантно съставени, но остарели и неприложими закони, федерални и местни, които отдавна са загубили своята значимост и затова не се споменават.

Загубили своята актуалност, те не се споменават, и като такива не се съблюдават, което в обикновените ситуации не притеснява никого. Но общото поле на тези закони е такова, че при необходимост и желание често позволява, по отношение на конкретно нежелано лице, да се избере необходимия, отдавна забравен член.
Заедно принципът за некодифицираност на закона и наказанието и възможността за избор на правилния член за конкретно лице създават отношение към "свободното нормотворчество", което позволява всяко действие, ако е необходимо, да бъде обявено за престъпно, тоест да се обяви прецедента за норма, по-висока от кодифицираните норми, и да се обяви всяка ситуация като старите прецеденти и кодифицирани норми ...
Формално остава едно ограничение: само съдът има правото да извършва такова нормотворчество. Но англосаксонската традиция и съдът разбират това доста креативно, като дават приоритет на ролята на съдебните заседатели и именно те, а не съдията, признават обвиняемия за виновен или невинен.

Вярно е, че някой трябва да им предостави статута на жури и те сами не могат да се обявят за такива. Но тук е новото включване на принципа за прецедентност: ако няма закон, според който определено събрание има право да се обяви за жури, то може да се обяви за такова поради признаването на състоялата се ситуация като уникална и да се създаде прецедент, който в бъдеще ще се превърне в правна норма.

Старата британска англосаксонска традиция: всяка ситуация може да бъде призната за извън рамката на съществуващите норми. И това позволява прокламирането на новата норма. Освен това нормата се декларира като такава не в резултат на някаква предварителна процедура, а по време на нейното прилагане, след което става публично достояние.

И прилагането се извършва не от някоя одобрена по-рано инстанция, а от онези, които са се декларирали в момента, че имат правата на жури.

В противен случай правилата, за които днес говори Западната коалиция, тоест като цяло коалицията на англосаксонските васали, са само до известна степен абсолютизация на принципите на англосаксонската некодифицирана съдебна практика. Който действа дотолкова, доколкото носителите й имат силата да принудят към нейното спазване и не действа дотолкова, доколкото тези, които не го приемат, са готови да използват сила, за да се противопоставят на нейното приложение.

Какво сдържаше произвола на кралските съдии в ранната Англия? Фактът, че в края на сесията той трябваше да се върне в столицата през горските гъсталаци и с твърде екстравагантно решение рискуваше да получи стрелите на който и да е обиден йомен и затова вземаше решения в рамките на някои общоприети идеи.

(Превод за „Труд” – Павел Павлов)