След 5 години "Златната мечка" отново в Иран

Предполагам, че седемчленното жури с председател забележителния британски актьор Джеръми Айрънс си е отдъхнало, когато в последния конкурсен ден се появи филмът „Няма зло“ (Германия, Чехия, Иран, 2020) на иранския режисьор Мохамад Расулоф. Защато с него съдниците са имали защитим избор за присъждане на голямата награда „Златна мечка“ за най-добър филм. Седмото заглавие на този режисьор е зрял опит за дълбоко осмисляне на сложен комплекс от психологически и морални дилеми на субекта, при това в ситуация на деспотичен политически режим. Четирите новели (общо времетраене 150 мин.) са сюжетно отделени, но сценаристът и режисьор Расулоф умело прехвърля подтекстови връзки между тях, така че да сработят в зрителското възприятие. Темата за смъртното наказание отеква по различен начин в индивидуалното съзнание на персонажите, но общият депресивен отпечатък хвърля трагична сянка върху екрана. Преди 5 години друг ирански режисьор, Джафар Панахи (роден 1960) след съдебна забрана да прави филми и да напуска страната, успя все пак да заснемe като таксиметров шофьор своя минималистичен, но силен опус „Такси“ (2015), да го изпрати в Берлин и с него заслужи „Златната мечка“. Сега 12 години по-младият от него Мохамад Расулоф повтаря успеха, затвърждава международното реноме на иранското кино и се нарежда сред неговите ярки и талантливи режисьори.

От съвсем друг полюс е независимият американски филм „Никога, рядко, понякога, винаги“ - трети за режисьорката Елиза Хитман. Тя разказва искрено и емоционално за житейската безизходица на 17-годишно момиче, което трябва да се отърве от своята нежелана случайна бременност. С много чистота и плаха неподготвеност героинята получава неизбежни болезнени уроци, които трогват публиката, но не бива от тях да се инкасират феминистки дивиденти, каквито натрапени тълкувания се появиха около филма.

Спорна е „Сребърната мечка“ за най-добър режисьор на корееца Хон Сангсу (също и сценарист) за „Жената, която бяга“ (2019). Той е изключително продуктивен автор и режисьор (за последните 24 години е направил 23 филма), някои от тях заслужено са отличени с престижни награди. Но новият му опус, който се взира в енигмата на женската душевност, малко пресилено се претоварва с контекст в стил Ерик Ромер, че даже и Чехов. Не е моя работа да ревизирам решенията на журито, но могло е той да получи „Сребърната мечка“ за сценарий, а отличието за режисура би прилягало повече на Кристиян Петцолд за „Ундине“ – един „малък“ филм с любовен триъгълник, ала не конфекция, а деликатен психологически етюд с великолепно режисьорско умение тъкмо детайлите да градят общия резултат. „Сребърната мечка“ за най-добра актриса на Паула Беер в главната роля е безспорна, но недостатъчна. Справедливата корекция за „Ундине“ идва от разумната и много аргументирана наградата на международната критика ФИПРЕССИ. Които познават изключително авторитетния председател на критическото жури Мишел Симан – доайен и „тежка артилерия“ на френската критика, дългогодишен главен редактор на авторитетното списание “Positif”, не са изненадани. За критици като него известният ироничен афоризъм „Няма фестивал без изненади и жури без гафове“ просто не важи!

Но да поласкаем и главното жури за точната „Сребърна мечка“ на италианския актьор Елио Германо като художник наивист и особняк във филма „Скрита самота“ на реж. Джорджио Дирити. И че не пропусна изключително свежия, актуален и остроумен френски филм „Изтрийте миналото“ (сц. и реж. Беноа Делепин и Гюстав Керверн) като му присъди седмата „Сребърна мечка“, вече назована Берлинале 70. Само 2 дни преди фестивала от нея бе заличено името на осветения като нацист Алфред Бауер, създател и първи директор на Берлинале през юни 1951 г. Изненадващо късно, но понякога историята се залисва из архивите и някои истини изплуват неочаквано. Дори и в Германия.