Съединението, революционното наследство и единството на нацията

Масовият характер на Съединението и действията в негова защита са свидетелство за единството на българската нация

Акт на всенародна политическа воля, при който предците ни дръзко се изправят против т. нар. Велики сили

Днес се навършват 140 години от едно от най-значимите събития в новата ни история - Съединението на Източна Румелия и Княжество България на 6 септември 1885 г. Слава Богу, въпреки насаждания от десетилетия нихилизъм, не сме забравили поне някои от великите дати от миналото - особено онези, които са заредени с позитивна енергия. Шести септември е именно такава дата, олицетворяваща една знакова победа не само на тогавашния политически елит, но и на цялата нация. Нещо повече, акт на всенародна политическа воля, при който предците ни дръзко се изправят против т. нар. Велики сили, вкл. тачената като освободителка Русия. Тогавашните българи осъществяват и защитават Съединението с участието на „... всяка възраст, пол, занятие...”, ако цитираме Вазов. Наистина, тези слова са казани за Левски и създадената от него комитетската организация. Въпреки, по-скоро поради това тези думи са валидни и за събитията през 1885 г. И като идея, и като действие Съединението е своеобразно продължение на националната революция и Априлската епопея, от която са минали само девет години! Предците ни за пореден път доказват, че свободата не „... ни е дарена...”, а заслужена с енергията и кръвта на хиляди българи.

При Съединението приемствеността с комитетите на Левски и Априлското въстание, както и с Българското опълчение, е на всички равнища - и при ръководителите на движението в Пловдив, и при дейците “по места”. Всеизвестно е, че председателят на Българския таен революционен централен комитет (БТРЦК) е Захарий Стоянов (1850-1889), един от апостолите в Четвърти революционен окръг, човекът, който е редом до Бенковски през драматичните дни на април 1976 г. Иван Андонов (1854-1837) е секретар на създадения от Левски революционен комитет в Чирпан, участва в подготовката на Старозагорското въстание от 1875 г., а във времето на Априлското е хвърлен в затвора. През 1885 г. е заместник-прокурор в Пловдив.

Малко се знае, че идеята за създаването на БТРЦК е на незаслужено забравения Спиро Костов (1852-1931) от Велес, Македония, стар “хъш” в Букурещ, близък до Любен Каравелов. Участва в Сръбско-турската война през 1876 г., после е опълченец. През 1885 г. е околийски полицай в Голямо Конаре (днешния гр. Съединение) и заедно с Продан Тишков (1860-1906) от Габрово, известен с прозвището Чардафон, също опълченец, създава най-голямата чета по време на Съединението. Д-р Георги Странски (1847-1904), деец на БТРЦК, е приятел и кум на Христо Ботев. След Освобождението заема различни постове в Пловдив и е премиер на временното правителство след Съединението - последният румелийски кабинет. Ярко доказателство за приемствеността на съединисткото движение с националната революция е участието в БТРЦК на бай Иван Арабаджията (1830/1837-1901) от Царацово, приятел на Левски, наричан от съвременниците “бащата на апостолите”. Държим да отбележим участието на Иван Соколов (1844-1904), родом от Радомирско, учител в Пазарджик, участник във Втората легия, командващ отбраната на Панагюрище през Април 1876-а. Включва се в Опълчението и за проявени воински качества е произведен в чин подпоручик. По време на Съединението е началник на полицията в Пловдив. Сред дейците на Съединението е и Стою Ранделов (1852-1944) от Брезово, който съвсем млад е в местния комитет, създаден от Левски, по-късно е съмишленик на Стефан Стамболов. Можем да изброим още десетки имена, но и посочените дават представа за Съединението като продължение на националната революция.

Една снимка от лятото на 1885 г. с част от дейците на БТРЦК е добра илюстрация на казаното. Наред с посочените по-горе дейци на фотографията са и Петър Зографски, Спас Турчев, Антон Мумджиев, Иван Стоянович, капитан Коста Паница и др., всеки от които по един или друг начин е свързан с националната революция отпреди Освобождението. Така стоят нещата и в областта. В Бургас водач на местната структура на БТРЦК е Иван Цанков (1840-1925) - близък до Раковски и Стефан Караджата, участник в тулчанската чета “Златна надежда” през 1867 г. и Втората легия в Белград. По време на Съединението е полицейски префект на Бургас, впоследствие кмет на морския град. Сред активните съединисти в Ямбол е бесарабския българин Стефан Любомски (1848-1902), командир на рота в Опълчението, през 1885 г. началник на Ямболския гарнизон. Христо Векилов, друг от ямболските граждани, също е бивш опълченец. Такъв е и Димитър Куртев от Сливен, който е председател на опълченското дружество “Шипка” в града на “стоте войводи”.

Казаното за дейците в Източна Румелия важи и за политическия и военен елит на Княжество България. Поради липсата на място ще се ограничим да посочим действената роля в събитията на Стефан Стамболов (1854-1895), тогава председател на Народното събрание в София - нека припомним, че младият Стамболов е приемник на Левски във Вътрешната революционна организация, апостол в Старозагорското и Априлското въстание, личност, която в максимална степен олицетворява нова България и нейната независима политика. Министър-председателят на Княжество България по време на Съединението е Петко Каравелов (1843-1903), който въпреки резервите си хвърля много сили за защита на Съединението. Все пак наред с всичко останало е брат на председателя на БРЦК Любен Каравелов...

Водещата сила в събитията преди всичко са румелийските дейци, но не само - поради т. нар. режим на пълномощията в Княжеството, съпроводен с груба руска намеса във вътрешните работи на младата държава, в Пловдив се формира своеобразна “вътрешна” емиграция на политически фигури от София. В онези години столицата на автономната област привлича и много българи от Македония. Както стана дума, в основата на БТРЦК с председател Захарий Стоянов е “македонецът” Спиро Костов. Пратеник на комитета при младежите в Панагюрище, където на 2 септември е дадено началото на Съединението, е бъдещият виден държавник Андрей Ляпчев (1866-1933), тогава ученик в Пловдив. Активна роля в събитията играят македонските българи Димитър Ризов, Трайко Китанчев, Пере Тошев (по-късно един от водачите на ВМОРО), бъдещият политик Никола Генадиев... На снимката, за която стана дума, има дейци от Румелия, но и от Княжеството, както и двама от Македония. Бесарабски българи, най-вече офицери, се включват в съединистката акция. Сред тях се откроява фигурата на майор Данаил Николаев (1852-1942), бъдещ генерал, “патриарх” на българското войнство. След участието си в Сръбско-турската война и Опълчението заема високия пост на командващ т. нар. румелийска милиция (войската на автономната област), а ролята му в събитията е решаваща.

Масовият характер на съединисткото движение и реакцията срещу последвалата сръбска агресия са върхов израз на единството на нацията. Доброволци от цялата страна (Търново, Русе, София, Свищов, Шумен и т. н.) потеглят веднага към Пловдив, като формират доброволчески чети за отбраната на областта от очакваната османска интервенция. Включват се и учениците от горните класове на гимназиите, цели ученически “легиони”. Ролята на тези спонтанно създадени въоръжени сили е особено значима при защитата на Видин и Северозапада, където силите на редовната армия са крайно недостатъчни. Стотици “харамии” от Македония, водени от капитан Коста Паница, те се сражават смело при Сливница и Пирот срещу сърбите. Впечатляващо е единството на българите от Мизия, Тракия и Македония, на емиграцията от близки и далечни страни. Тъй като войната е кратка, някои са разочаровани, че не са пристигнали навреме, за да пролеят кръвта си за Отечеството... Същата картина в още по-значим мащаб се повтаря във времето на Балканската войни през 1912-1913 г.