Тервел и неговите съвременници

Случаите на българска намеса в делата на Ромейската империя при кан Тервел имат много широк геополитически „адрес“

Най-точно би било император Лъв III Исавър да бъде наричан „Месемвриец“

Най-големият Богородичен празник, който отбелязваме след броени дни, е добър повод да си спомним за бележития владетел кан Тервел (700-721). Няма как да е случайно, че върху печата му на кесар, втори по ранг в „земното царство“ след ромейския василевс, е изобразена Божията Майка като негова покровителка. Най-вероятно Тервел е християнин още от своето детство, така че подобен избор е обясним. Темата за Тервел и празникът на Света Богородица има отношение и към грандиозните събития през 717-718 г. - с дните около Успение Богородично се свързва победата над арабските завоеватели пред стените на Константинопол, в която ролята на българския владетел е решаваща. Днешният българин знае кой е кан Тервел и какви са постиженията му, но нека хвърлим поглед към неговата личност в паралел с някои от най-видните му съвременници.

След политическите личности, с които кан Тервел е имал едни или други контакти, безспорно се откроява византийския император Юстиниан II (685-695, 705-711), последният представител на емблематичната Ираклиева династия, на когото са присъщи силен характер, решителност и енергия, но и деспотични методи на действие и авантюризъм... При свръхнапрежението, в което е поставена Ромейската империя (преди всичко перманентната война с арабите), Юстиниан на два пъти губи властта, в крайна сметка и живота си. През първото му управление на българския престол е самият Аспарух (680-700), а българската общност в днешна Македония е оглавявана от неговия брат Кубер. Младият император води война с Куберовите българи през 688 г. Заради това „чичовците“ на Тервел отказват да се включат в организирания от владетеля в Плиска поход за връщането на Юстиниан на престола през 705 г.

В своя роман „Кан Тервел - кошмарът на Халифата“ (2013 г.) писателят Емил Димитров „изпраща“ българския престолонаследник в Константинопол по време на неговата младост. В случая художествената измислица има напълно правдоподобна основа - примерите с Кубрат в началото на VII в., Симеон Велики в неговата младост, Борис II и Роман, синовете на цар Петър, а дори и с бъдещия цар Калоян през 1188 г., са показателни. Официалната форма на подобно присъствие е „обучение“, макар да става дума за облечено в приемлива форма заложничество като гаранция на мир. И да не е било точно така, наследникът на Аспарух е участвал в двустранни преговори и срещи. С други думи, намесата във вътрешните работи на империята през 705 г. се дължи и на собствен опит, на базата на който Тервел е знаел е да гарантира българските интереси. Съответно, да постигне титлата „кесар“ (безпрецедентен случай в историята на средновековна Европа!) и, както основателно приема проф. Георги Атанасов, да получи ръката на Анастасия, дъщеря на Юстиниан от първия му брак.

След първия преврат срещу Юстиниан II на византийският престол идва Леонтиий (695-698), очевидно позната за Аспарух и Тервел личност. Предвид перманентната ангажираност с арабите при него отношенията с България явно са мирни. И следващият ромейски василевс Тиберий III Апсимар (698-705) поддържа добросъседски отношения с българите. Намесата на Тервел в полза на сваления Юстиниан се дължи не само на конкретните обстоятелства, но и на сближението на Апсимар с хазарите. В още по-голяма степен това се отнася за Филипик Вардан (711-713), който с хазарска подкрепа за втори път сваля Юстиниан от престола. Сближението с хазарите е наказано с нахлуването на Тервел в пределите на империята, достигайки до стените на Константинопол, скоро след което Филипик е свален. Издигнатият на престола Артемий Анастасий (713-715), преди това приближен на Юстиниан II, явно е по-приемлив за българите. Това личи и от подкрепата за него при опита му да си върне престола през 717 г. На свой ред при Теодосий III (715-717) е сключен българо-византийския договор от 716 г., смятан за образец в българо-византийските отношения дори и век по-късно.

Достигаме до бележития император Лъв III (717-741), чийто съюзник е Тервел в емблематичната битка с арабите. По традиция Лъв III е наричан „Исавър“/„Исавриец“ по името на родния му край, но в науката надделява прозвището „Сириец“ предвид неговия етнически произход. Може би най-точно би било обаче императорът да бъде наречен „Месемвриец“! Преселник от Сирия още в детството си, Лъв израства в района на Месемврия/Несебър, където Юстиниан II заселва „ромейско“ гранично население. Както става в истинския живот, „граничарите“, наричани „акрити“, не само враждуват със своите съседи, напротив - през дълги периоди живеят в мир с тях и имат нормални контакти. През 705 г. Лъв като командир на акритите не се противопоставя на похода на Тервел в подкрепа на „носоотрязания“ Юстиниан, а снабдява войските му с храна и се присъединява към акцията. Със сигурност старото познанство играе роля и за реализацията на българо-византийския съюз през 717-718 г.

Нямаме конкретни данни за българо-хазарските отношения, но нека припомним - Тервел е роден в старата родина, баща му Аспарух загива във война с хазарите, началото на собственото му управление започва във война със традиционните врагове... Съвременник на Тервел е хазарският каган Ибузир Глиаван, управлявал повече от три десетилетия. Каганът подкрепя заточения в кримския град Херсонес (дн. Севастопол, Украйна) Юстиниан, дори го жени за своята сестра. През 704 г. обаче Ибузир приема даровете на Тиберий Апсимар и решава да предаде „носоотрязания“ на неговите врагове. Научил за тези планове, Юстиниан бяга при Тервел, който се заема да парира опасния византийско-хазарски съюз.

Знанията ни за връзките с арабите са твърде скромни, но каквито и предложения да е имало от страна на халифата, Тервел категорично подкрепя Ромейската империя в трудното за нея време. През 717-718 г. българският владетел воюва с прочутия пълководец Маслама, син на халифа Абд ал Малик (685-705), брат на тримата следващи, управлявали за по няколко години халифи Уалид I, Сюлейман и Умар II. Син на робиня, Маслама няма претенции към престола. Пред стените на Константинопол през 717-718 г. в ръцете му е съсредоточена огромна военна мощ, а самият Маслама лично търпи поне две тежки поражения от Тервел. Въпреки катастрофата, Маслама не изпада в немилост - явно халифът Умар си е давал сметка, че прославеният пълководец е имал нещастието да се сблъска с опасен противник.

Съпоставката между българския владетел и някои от най-видните му съвременници ни убеждава в политическата значимост на Тервел като една от най-ярките личности на епохата. През 717-718 г. неговият политически опит и интуиция водят до единствено вярното решение - решителна подкрепа за нападнатата страна пред алтернативата от опасно съседство с агресивна сила с огромни ресурси и завоевателни амбиции. С превземането на Константинопол Арабският халифат цели да унищожи вековната империя, за да завладее Европа и обозримия средновековен свят. Така или иначе, българската помощ и победата над арабските завоеватели безспорно има световноисторическо значение.

Тервел нанася тежко поражение на противник, който за по-малко от век изграждат империя с огромна територия, побеждавайки „велики сили“ от ранга на Сасанидска Персия и Източната римска империя / Византия. Трябва да се проумее и утвърди безспорната истина, че българската победа е далеч по-съдбоносна за Европа и християнската цивилизация, а и за бъдещето на човечеството, в сравнение с онази на Карл Мартел при Поатие. Ако през 732 г. срещу франките действат арабски сили от Испания, през 717-718 г. против „световната столица“ Константинопол се отправят основните сухопътни сили и флот на стъпилия на три континента халифат. Победата над арабските завоеватели отрежда на Тервел заслужено място в историческия пантеон на Европа като неин защитник и спасител в една епоха, чиито послания не са изгубили своя смисъл дори и при днешните геополитически предизвикателства.