Трудов стаж, минимална заплата и Конституция

Институцията може да отправя предложения и препоръки за отстраняване на причините, които създават предпоставки за нарушения на правата на хората

Част от мотивите за искането са процедурни

Омбудсманът няма право на законодателна инициатива

Поводът за днешната статия е искането от страна на омбудсмана за установяване на противоконституционност на текстовете относно минималната работна заплата и трудовия стаж, приети със Закона за държавния бюджет. Конституционният съд го допусна за разглеждане по същество и го обедини с внесени по-рано искания на две парламентарни групи.

Критиката към законодателите за начина на приемане на тези мерки до известна степен е основателна. Действително чрез преходни и заключителни разпоредби отдавна стана практика да се правят съществени промени в нормативната уредба, заобикаляйки общественото обсъждане и оценката на въздействието. Проблемът обаче не е нов.

Настоящите омбудсман и заместник-омбудсман са избрани от Народното събрание през 2025 г. Няколко месеца по-късно предходното редовно правителство с мандата на ГЕРБ внесе законопроектите за държавния бюджет за 2026 г., в които също имаше редица изменения на действащи закони, прокарани през преходните и заключителните разпоредби. Реакция от институцията тогава не последва. Именно това различие поставя днешните въпроси, когато по същите теми вече има искания и от опозиционни парламентарни групи.

Докато за политически сили в опозиция подобен ход изглежда логичен, участието на независима от изпълнителната власт институция стои по различен начин. Още повече предвид стимулите за политизация при избора на ръководства на някои институции след промените в Конституцията, ограничили президентските правомощия при определянето на служебен премиер.

Когато държавните институции вършат действително работата, за която са създадени, това трябва да бъде отбелязвано. Само че, когато се използват за цели, различни от намеренията на законодателя, е редно да бъдат питани за мотивите си и дали защитават обществения интерес, или по-тесен политически.

Тук е полезно да се припомни какво всъщност може омбудсманът. Институцията няма право на законодателна инициатива - такава имат само народните представители и Министерският съвет. Тя може да отправя предложения и препоръки за отстраняване на причините, които създават предпоставки за нарушения на правата, като адресатите им са длъжни да ги разгледат в 14-дневен срок. Може и да сезира Конституционния съд, но за разлика от президента или от една пета от депутатите - само за закон, с който се нарушават права и свободи на гражданите.

Позициите на социалните партньори

Част от мотивите за искането са процедурни. Пример за това е липсата на позиция от страна на работодателски и синдикални организации по значими въпроси, касаещи пазара на труда. Всъщност и синдикатите, и работодателите в подробните си становища по проекта за бюджет категорично определиха позициите си.

Относно спирането на действието на разпоредбата за определянето на минималната работна заплата позицията на синдикатите е категорично против и това е ясно още от приемането є. В рамките на Националния съвет за тристранно сътрудничество позицията им е ясна и разбираема. Идеята на съществуването на синдикатите е да защитават интересите на членовете си и това включва по-високи заплати и по-добри условия на труд. Не трябва да се допуска автоматично, че синдикатите искат да защитят всички работници. Техният стремеж е да запазят и евентуално да увеличат броя на членовете си. В някои, но далеч не във всички случаи, те отстояват позиции, които биха се отразили позитивно на по-широк кръг работници от членуващите в тях. Понякога обаче дори двете конфедерации не са на едно и също мнение.

Аналогична е ситуацията и при работодателските организации. Неслучайно при тези социални партньори са формирани четири официално признати за представителни и още две, чийто статут не е признат от държавните институции, за което се водят съдебни дела. Като работещ в една от тези организации съм участвал в дискусии и със синдикатите, и с други работодателски организации по въпроси, засягащи част от членуващите бизнеси. Отново важен е интересът на собствените членове.

Механизмът за минималната заплата

По темата за минималната работна заплата позициите обаче са ясни и не се променят. Приемането на действащия механизъм, който фиксира минималната основна заплата на 50% от средната брутна, даде сериозно предимство на синдикатите, защото фактически отмени необходимостта от договаряне по браншове или за страната като цяло. Идеята на европейската директива, която все още не е транспонирана, е обратната - на основата на колективното трудово договаряне да се определи адекватна на икономическите условия минимална заплата.

Тоест на първо място е поставен диалогът между представителите на работниците и на работодателите. Такъв диалог през последните години беше изключен. Синдикатите заявяваха, че законът трябва да бъде спазен, което няма как да се оспори. Работодателите предлагаха промени в разпоредбата, но нямаха механизъм да ги наложат.

Опитите за дискусия в работни групи към тристранния съвет приключваха безрезултатно, най-вече заради представителите на едната синдикална конфедерация. Позицията на Министерството на труда и социалната политика беше останалите две страни да се разберат помежду си, което беше очевидно невъзможно, и така на практика се подкрепяше действащото законодателство. При тази ситуация - неспазване на европейската директива и на ратифицираната от България конвенция на Международната организация на труда - реакция от омбудсмана също нямаше.

Всъщност спирането на действието на механизма е средство синдикалните организации най-после да започнат да водят тази дискусия по начин, който да доведе до по-бързо и удовлетворяващо и другите страни решение. То при това не лишава никого от права поне до началото на 2027 г. - дотогава действа приетият размер от 620.20 евро. Твърдият краен срок трябва да покаже на синдикатите, че досегашното им отношение няма да помогне на членовете им.

От друга страна, работодателите не трябва да се възползват, за да наложат неприемливи условия. За съжаление при част от тях по-дългосрочно планиране, включително инвестиции в човешки ресурси чрез обучение и материално стимулиране, не се прави. Затова дори краткосрочните печалби да са големи, те не се използват за създаване на потенциал за развитие.

Идеята минималните заплати да се договарят по браншове и след това най-ниската от тях да се приеме за национално обвързваща би следвало да е приемлива и за двете страни. Министерството на труда и социалната политика би следвало да е арбитър при липса на съгласие, но основната цел трябва да бъде поддържането на диалог и отчитането не само на настоящата конюнктура, но и на очакванията за периода на действие на минималната заплата.

Трудовият стаж и осигурителният стаж

Темата за изчисляването на трудовия стаж също предизвика спорове. Досега по Кодекса на труда за един ден трудов стаж се признаваше времето, през което работникът е отработил поне половината от установеното за него работно време. Осигурителният стаж, за разлика от него, винаги се е изчислявал в часове и се зачита пропорционално на отработеното. Оттук идва и основното несъответствие - двата вида стаж измерват едно и също по различен начин.

Практическият резултат е, че работещият на четиричасов ден натрупва същия трудов стаж като този на пълен работен ден и придобива същите права - 20 дни платен годишен отпуск, добавка за придобит трудов стаж и професионален опит, обезщетения при пенсиониране. Това не е равно третиране, а допълнителни права, които не следват от вложения труд и които тази група не би трябвало да получава за сметка на всички останали. Работещият под четири часа пък и досега получаваше стажа си пропорционално - самата уредба делеше заетите на непълно време по произволна граница.

Неравното третиране става още по-видимо за работещите на повече от един трудов договор. Според Кодекса на труда към договор на осемчасов ден могат да се добавят още до четири часа при друг работодател, а броят на хората с два договора не е пренебрежим. Техният трудов стаж обаче също се отчита като за един работен ден. Тоест независимо че единият работник може да работи четири часа, а другият дванадесет, признатите им права са едни и същи.

Новият режим не дава допълнителни права на работещите над осем часа дневно, но премахва привилегията на едната група и изравнява отчитането с това при осигурителния стаж. Тук може да се открие и частично противоречие в мотивите на искането. Промяната е атакувана, защото биха били засегнати социално уязвими групи - хора с увреждания, работещи майки, младежи. Само че именно те могат да бъдат неблагоприятно засегнати и от неадекватния механизъм за минималната заплата, като въобще не бъдат наети на работа.

Скритата пълна заетост

Има и още едно измерение, за което се говори по-малко. По данни на Евростат България има най-нисък дял на заетите на непълно работно време в ЕС - около 1.5%. В същото време според данни на Националната агенция за приходите за май 2026 г. на непълно работно време у нас се водят 304 270 души. Разминаването подсказва, че значителна част от тези договори не отразяват реална частична заетост, а са начин да се плащат по-ниски осигуровки при фактически пълен работен ден.

Ако това е така, новата уредба създава стимул за изсветляване, защото работникът вече има пряк интерес договорът му да отговаря на действително отработените часове. Рискът е в началото тежестта да падне върху служителя, а не върху работодателя, който укрива часовете. Кодексът на труда впрочем позволява на контролните органи да приравнят такъв договор на пълно работно време, но тази възможност не се прилага достатъчно.

Промяната, приета със закона за държавния бюджет, поправя едно грешно решение на предишен състав на Народното събрание. Основателният упрек остава към начина на приемане, а не към съдържанието на мярката. Омбудсманът разполага с правомощието да отправи препоръки към Народното събрание какъв да бъде новият механизъм за минималната работна заплата и как да се уреди преходът при трудовия стаж. Търсенето на по-добро решение е далеч по-съществен принос към дискусията от оспорването на самото отпадане.