Пенсионерът - държание пред прага на отвъдното

В стаята на неумиращите Старецът Време диктува тяхното сегашно

В задължителната празнична програма на електронните медии неизменно място заема българският пенсионер. Санким е най-многочислен. По Коледа той се явява във вид на мило селско бабенце, което меси питка, пълни сухи чушки с боб, вари ошав, наоколо сноват снахи и щъкат внучета. Патриархална идилия ала "Българи от старо време" с послание - пазим си традициите като зеници.

По Нова година бива представен като беззъб опърпан клетник, който споделя пред камерите как пенсийката му отива за дръвца за огрев, вода, електричество и хапчета, а празникът за него е не по-различен от делник. Неотменно е и питането как се отразили на личния му бюджет коледните надбавки и той отчита подаянието като тъй незначително, че не си струва вниманието. Понеже от ранна есен за него текат дискусии - ще се дава ли, няма ли и ако да - в какъв размер. Надбавката, нали, е лакмус за социалната ангажираност на държавата.

А що за социално явление е българският пенсионер? Като статистическа единица на първо място той е нахлебникът, когото работещото население изхранва. Със систематична последователност обществото бива осведомявано колко пенсионери се налага да крепи един работещ. А колко пенсионерът е работил през активния си живот за просъществуването на тогава "непроизводителните сили" е тема за обсъждане в пенсионерския клуб, а не за медийна показ. Минавката се пише на личната му сметка.

В преобладаващата си част пенсионерът пребивава в затворения свят на себеподобни. Особено характерен е той за запустяващите села. Ама само с какви затрогващи репортажи захранват тези местенца, а! Приседнали един до друг на пейчица на мегдана, стиснали бастуните както удавници - сламки, и прикриват беззъбието си с шепа, когато се усмихват. Или пък в кръчмата, ако все още я има. Там ако пипнеш старци гуляйджии, и ако над вратата още се чете призивът, изписан с блажна боя и криви букви: "Ако от къщи те изгонят, ела си пак!", то ще е попадение за потупване по рамо.

А ако репортерът има по-художествена нагласа, ще асоциира тези общности с Метерлинк, белгийския драматург мистик с неговата измишльотина за Света на неродените. Седят те в една стая и очакват Старецът Време да ги повика, за да се явят на Земята в плът и кръв. Неродените знаят каква съдба ги очаква тепърва и очакват раждането си с нежелание, но то е неотменимо. При нашите селски старци е подобно, но наопаки - в пространството на неумрелите, те очакват смъртта си като неизбежност и неизвестност. Също и като спасение от земната им несрета. Малей, каква пиеса става! Със заглавие "Умря сиромахът, но защо живя?" Народностно би се получило. Под такъв наслов си струва и конкурс за художествено произведение от всякой жанр...

В урбанизирания свят е изключено да подминем градския пенсионер, персонифициран най-вече в столичния. Що за птица е той? Омерзителна, безспорно, като пасажер в обществения транспорт. За пример даваме случка: Възрастна дама (86-годишна позната), елегантна в своя тютюнев лоден, плъстена барета, инкрустиран бастун и фин парфюм, се мъчи да се качи на трамвая от предната врата. Жената чука настойчиво по вратата, а ватманката упорито не й отваря. Младеж от рядък вид наблюдава сцената и се застъпва за хлопащата на трамвайната порта. Заплашва ватманката, че ще я докладва на началствата й, и тя сломена, ала ядно скланя да разтвори дверите в словесния съпровод: "Дава ми светофарът зелено и вместо да тръгна, бабишкерата ще ми се кикерчи по стъпалата до съмнало. Колегата отзад и той напира да мине, график гоним. После ще я чакам да се кикерчи и на слизане..." - ядно дудне труженичката. А възрастната мадам е тръгнала в ранния зимен мрак на театър, въпреки студа ще се замъкне на представление. За нея изкуството е гравитацията, земната притегателна сила, която я държи тук, сега и сред нас. И като си плати билетчето, ще захранва и изкуството.

Мадам все пак е рядък случай в столичния транспорт. Далече по-разпространени са ония с торбичките, твърде подвижните, еснафите и селскостопанските - някогашни пришълци оттук и оттам, които прилежно си подлагат картите на апаратите за регистрация и бродят насам-натам из града, за да издирят къде еди-какъв си хранителен продукт е достъпен, сиреч най-евтин. Същите в обилно рекламираните хипермаркети дълго се взират в ценоразписите и пресмятат кое ще им дойде на сгода. А пътьом си закупуват преса като за тях си - "Пенсионер", и съпровождащата го евфемистична периодика като "Трета възраст", "Втора младост" и особено очарователното "Минаха години". Купуват ги дъртаците и така пак поддържат живота на работоспособните.
Да ги пожалим ли, или да се отървем от тях, да си ги уморим, да ги изтребем, да не ни тегнат? Да си заживеем спокойно без тях, без обгрижването им? Става. Но пък възниква въпросът, като се озовем на тяхно място (неизбежно е като самата умирачка), какво ще става с нас?

Да се подготвим за същото. Подложили сме си го.