АНА КЛИСАРСКА*
Не можем да разчитаме само на ината срещу трудностите и на изконната любов към децата, за да спрем топенето на нацията със скорост над 200 души на ден
По един-единствен признак можем да се тупнем в гърдите и да кажем, че сме по европейци от европейците. Вярно, че цялата достолепна госпожа Европа застарява и бавно изчезва, ама ние го правим мълниеносно. За 25 години България е успяла да се свие с почти 2 милиона жители. Това прави грубо минус 80 000 граждани всяка следваща година.
Да го кажем така: с всеки изминал ден в клетата ни територия има с 220 българи по-малко. А тези, които остават, са повече старци, отколкото деца. В две трети от българските домакинства няма член, който да е под 16 години.
С темпото, с което се свиваме, манията по капсулите на времето звучи като доста циничен виц. Кому и какво завещаваме?
На този апокалиптичен фон фертилната жена би трябвало да е най-ухажваният и обгрижван гражданин на държавата.
А те, потенциалните майки, наистина искат да родят. Според изследване на „Екзакта рисърч груп“ за жените у нас децата все още са висша ценност. 81 на сто от анкетираните поставят раждането и отглеждането на дете пред евентуалната си кариера. 20% дори са готови да родят, без да имат постоянен партньор до себе си, а 59 на сто твърдят, че финансовите трудности не биха ги спрели да забременеят. Само някакви нищожни 7% от жените биха останали бездетни, ако се каже, че не могат да забременеят. Останалите заявяват желание за инвитро или осиновяване. Децата са богатство, нали?
Дотук - добре, но дали в живия живот тези намерения са приложими? Не са ли отговорите на тази анкета само пожелателни?
Извън декларациите, че за децата даваме мило и драго, да родиш у нас се оказва рисковано и страховито начинание. Аз например все още чакам статистика колко жени са избягали от родилното отделение в Тетевен през последната седмица и от „Софиямед“ през последния месец.
Ако смятате, че това са инциденти, изолирани случаи на некомпетентност или психическо разстройство, влезте в блога http://razhdane.weebly.com/, където майки публикуват нередактираните си потресаващи разкази за унижението и опасностите, на които са били подложени навсякъде из АГ клиниките на китната родина, включително и в университетски болници. Така от най-велик момент в живота на всяка майка раждането у нас се превръща в истинска травма.
Защо тези жени не пишат жалби до министерството и не излизат по телевизията с имената си? Защото се срамуват, че са били в ролята на обругани животни в кланица. Неслучайно в България зачестяват родилките, които настояват да родят вкъщи, без лекарска помощ, с което застрашават своя живот и този на бебето си. Но - бъдете сигурни - те просто се опитват да си спестят болничните унижения и предпочитат да родят, обградени с любов и подкрепа. Може би твърде много филми са гледали, където вместо да навикват родилките, да ги бръснат и да им правят клизми в коридора, акушерките им държат ръцете и трият потта от челата им.
Какво се случва с майките, след като се измъкнат от родилното? Вярно, че на книга сме сред първенците в света по дълго и платено майчинство, но знаете ли колко жени не са успели да си намерят работа, защото са бременни или с малки деца? Колко българки работят в сивия сектор, защото предпочитат все пак да взимат някаква заплата, па макар и без осигуровки, отколкото да останат на улицата? Със сигурност в пъти повече, отколкото отчитат Комисията по дискриминация и Инспекцията по труда. Защото да се оплачеш от екипа в родилното и да се оплачеш от работодателя, у нас е едно и също - това означава да си създадеш повече проблеми, отколкото имаш, докато си траеш.
А кошмарът с местата в детските градини и училищата? Ако сте софиянка, която живее на ул. „Раковски“, и подадете документи за околните заведения, но не използвате връзки, рушвети и обещания, че ще построите нова площадка за игра, вероятността за вашето дете да се намери място единствено в градината в Бухово, е огромна.
Моя близка наскоро се сблъска челно с точковата система за прием в първи клас. Оказа се, че училището, в което кандидатства синът й (най-близкото квартално) дава предимство главно на кандидатите, които ще използват платения транспорт на същото това училище, независимо дали живеят на две или двеста преки от него. Т.е. напред, науката е слънце, ама хлябът е с пари, а бизнесът с бусчетата също е хляб.
Впрочем той, бизнесът, по-нататък отново процъфтява под формата на измислени екскурзии на класа до знайни и незнайни музеи и църкви на цената на билет за презокеански лайнер. Което е донякъде разбираема компенсация на заплатите в средното образование.
Като казах „средно образование“, предлагам да го оставим настрана с все бусчетата и екскурзиите му, тъй като това е дълга и тъжна тема, която неминуемо се дави в Искъра, а отгоре му стърчи колаът на баба Илийца. На неговия фон непрекъснато обновяващият се финландски модел на образование изглежда като литературна утопия.
Но независимо от всичко българките раждат деца, гледат ги, без значение дали имат, или нямат бащи до себе си, работа, дебнещи рушвети, тротоари с дупки, замърсен въздух и изтерзани учителки. Което само по себе си е геройство. Жените все пак се престрашават на приключението да имат дете в България при всички неизвестни, които дебнат зад ъгъла. И това се случва въпреки държавата, а не благодарение на нея.
Лошото е, че демографска политика с „въпреки“ не се прави. Да разчиташ на ината и изконната любов към децата не е достатъчно, за да спреш изчезването със скорост над 200 българи на ден.
*Авторката е главен редактор на сп. „Жената днес“