Безводието е проблем на голямата държава

Всичко у нас се обяснява с обвиняване на държавата или с искане от държавата

Твоето извинение с държавата има за цел да премести личната ти отговорност към нещо друго, далечно и неперсонализирано

Ако излезем на улицата и попитаме 1000 души кое ги спира да просперират, много е вероятно най-честият отговор да е „държавата“. У нас държавата е универсален виновник. Това е толкова умилително удобно. Защото „държавата“ звучи толкова безлично и безадресно, че спокойно може да е някакъв субект, който носи вина за всичко наоколо. И не е само до вината – до очакванията е също, а може би и най-вече. У нас има едно хронично лежане на държавата. Ама тя трябвало това да направи, ама онова да направи, ама там да създадяла регулация, ама тук да накаже лошите. Едновременно с това да управлява ресурсите, да следи за чистотата, да обезопасява, да разрешава и лицензира, да произвежда, продава, облага и въобще да прави всичко, навсякъде и по всяко време. Всеки инцидент е, защото държавата не е направила това или онова, всеки проблем е проблем на държавата, всяка несправедливост, всяка несполука, всяко трепване на вселената – всичко се обяснява с обвиняване на държавата или с искане от държавата.

Това, драги ми приятели, е една от основните причини да сме на тоя хал. Защото държавата, на един чисто разговорен и човешки език, е онази съвкупност от индивиди, които оформят народ, който създава институции и избира хора, които да ги ръководят. Като излезеш и кажеш „държавата е виновна“ е много вероятно да си прав, но не в смисъла, който влагаш. Твоето извинение с държавата има за цел да премести личната ти отговорност към нещо друго, далечно и неперсонализирано. Но всъщност, ако държавата ти е виновна, значи и ти си си виновен сам, защото ти си част от държавата.

По начина, по който се структурира и разбира държавата, има, в най-общ политически план, две конфликтни гледни точки. Тук не говорим за конституционното научно разбиране що е държава, говорим за манталитетното социално разбиране за ролята и мястото на държавата. Едната гледна точка, нашата и като цяло европейската, е, че държавата е и баща, и майка. Като баща тя е сурова, наказва, изисква, създава стандарти и очаква определено поведение. Бащата е с твърда ръка, той е остър и не се свени да те накаже, когато сбъркаш. Като майка е грижовна, мила и състрадателна, тя те храни, пои, облича и къпе. То и затова някой реши да се оплаква от държавата я нарича „мащеха“. Щото тя трябва иначе, за да е в съзвучие тя с твоите нужди и разбирания, да е майка. Този мироглед изключва гражданите да са част от държавата. Тук властовата матрица е в това, че държавата разрешава и забранява, а поданикът изпълнява и внимава. Това са отношения, в които държавата има права, а хората имат задължения.

Другата гледна точка е на държавата, която ти е равна. Това е, в най-общ план, американската държава. Там ти си субект, който си взаимодейства с държавата, но не си й подчинен. Ако взаимстваме известната в геополитиката метафора (по Джон Миършаймър, Ханс Моргентау или Кенет Уолц, да кажем) за билярдните топки, тя в локалните в Америка отношения държава-граждани би звучала горе-долу така – държавата е топка на билярдната маса, така както бизнесите и гражданите са топки на масата. Те си взаимодействат помежду си, имат допирни точки, но са равни в смисъла на това, че всяка от тях е ни повече, ни по-малко билярдна топка. Може да мине цяла една игра без някоя конкретна билярдна топка някога да те докосне. В Америка има хора, които са комунирали с държавата почти никога, извън плащането на данъци. Там никой не просто не очаква държавата да е и баща, и майка. Там това е богохулство.

В единия модел, нашият, ние издигаме държавата на пиедестал. В другия модел, американския, на пиедестал е издигната личната отговорност. В нашето разбиране държавата прави всичко и е едновременно винаги длъжна, но и винаги недостатъчна. В тяхното разбиране държавата, обществото и кой и да е отделен човек не ти е длъжен никога за нищо – само ти си си длъжен и отговорността за живота ти е само в твоите ръце. В нашето разбиране каквото и лошо да стане, държавата е виновна. В тяхното разбиране, каквото и лошо да стане, те са си виновни сами. Носенето на лична отговорност е върхов и едновременно фундаментален принцип на този тип свободно общество.

И сега да си отговорим на въпроса – как водната криза в Плевен и на други места се връзва с целия този разговор? Просто. За безводието вината е в държавата. Този път наистина. Защото държавата е тази, която е бездействала, която позволява разни зелени екстремисти да спират важните инфраструктурни проекти и прочие. Това е така. Но има и друго. Когато ние сме натоварили държавата с всякакви несвойствени за нея задачи, резултатът, съвсем нормално, е лош. Нейната роля и да гарантира безопасност, да обезпечи равното третиране пред закона, да създаде условия за базовите социални нужди – достъп до образование, здравеопазване и социална предпазна мрежа срещу декласиране. С някои от тези работи мога да споря задълбочено, защото и те не съм съгласен непременно, че са работа на държавата, поне не и всички, но това е друга тема. Според масовото разбиране, изброените горе въпроси са класическите въпроси на държавата.

Къде го тук обаче правенето на бизнес? Нека не се заблуждаваме – ВиК услугите са бизнес. Водата струва ли пари? Струва. Да стигне тя до нас от извора, през пречиствателната станция, по тръбите до чешмата, струва ли пари? Струва. Значи това да закараш водата от точка А до дома на гражданите в точка Б и да получиш възнаграждение за това е бизнес. Класически бизнес. Това не е социална услуга, това не е инструмент за правене на правене на политика. Бизнес е, в който инвестициите ти трябва да си високи, за да не пилееш стоката, която продаваш и да не е тя с лошо качество. 

Вижте колко е показателен примерът в София. Столичното ВиК дружество е частно. В резултат на това София има най-добрата ВиК услуга в страната. Понеже водата все пак е регулиран пазар (и е хубаво, че е така, въпреки вътрешното ми негодувание към регулациите, но е нормално да има изключения) цената в София е нормална, въпреки че качеството е много по-високо от на други места. Авариите са рядкост, а справянето с тях е светкавично. Обратното – вижте „Топлофикация“ каква катастрофа е. Днес половината град няма топло, утре другата половина. Защото този бизнес е поверен на структура, която не го гледа като бизнес. 

В този контекст проблемът с водата е част от по-големия проблем за отношението ни към държавата ни. Докато гледаме на нея като на баща и майка, докато очакваме от нея да реши всички проблеми и докато й възлагаме несвойствени за нея задачи като правенето на бизнес, дотогава няма да има оправия. Бих предложил да използваме тази криза като възможност да проведем разговора за плавно приватизиране на ВиК сектора. С цялата строгост на регулирания пазар и разумност на подхода, а не през куп за грош. Но да вървим в тази посока ми се вижда разумно. Най-малкото трябва да сменим подхода. С настоящия подход хора седят без вода. През 2025 г. в развита държава. Значи нещо не правим, както трябва. Отговорът е в по-малко държава и повече свобода.

Най-четени