8848 метра: На Еверест труповете са пътни знаци

“Час след като потеглихме от лагер III, с шерпа Пануру подминахме първия труп, полегнал на една страна, покрит с качулка, сякаш дреме. От разкъсаните панталони на грейката се подава гъши пух. Десет минути по-късно - второ тяло. Тя беше увита в канадското знаме, натиснато от празна кислородна бутилка, за да не го отвее вятърът.” Това е разказът на журналиста Марк Дженкинс, изкачил Еверест.

“С Пануру се включваме в мравешката пътека, която пъпли нагоре. Предния ден в лагер III бяхме съвсем малка група, а тази сутрин се оказа, че цяла тълпа ще щурмува върха. На височина 8200 м сме принудени да се движим с една и съща скорост. В мрака малко преди полунощ се вглеждам в издигащите се към небето върволици от светулки - челниците на изкачващите се.

В скалистия участък поне 20 души висяха един зад друг, вкопчени в едно тънко осигурително въже, прикрепено на халтав клин в леда. Ако клинът изскочи, ще се появи нов ориентир за катерачите на Еверест: “Подминеш ли 20-те трупа, значи ти остава още малко.”

Пануру и аз се откачихме от траверса и продължихме самостоятелно - при дадените обстоятелства за опитния алпинист това е по-безопасно. Двадесет минути след това стигнахме до трети замръзнал алпинист. Седи в снега, лицето му е цялото почерняло, очите - широко отворени. Все още е закрепен за въжетата.

След още няколко часа, малко преди Стъпалото на Хилъри - 12-метрова отвесна каменна скала, последното препятствие преди върха, подминаваме поредното тяло. Устата в средата на наболата брада е отворена, сякаш крещи в смъртна агония.

По-късно научих имената на тези хора - на 55-годишния китаец Ха Уънйи, на канадката от непалски произход Шрия Шах-Клорфин - едва на 33 г., на южнокорееца Сонг Вон-Бин (44 г.) и на германеца Еберхард Шааф (61 г.).

Докато криволичех покрай вкочанените им навеки тела, си мислех за семействата и приятелите им и колко тежко им е било да научат за гибелта им. Аз също имам приятели, загинали в планината. Напоследък все повече смъртни случаи стават поради липса на опит. Някои катерачи не са свикнали с голямата надморска височина, полъгват се и не могат точно да преценят докъде ще им стигнат силите и кога трябва да се откажат. Пануру ми каза, че само половината от хората успяват да изкачат върха. “Тези, които нямат голям опит, умират най-често”, казва Пануру и допълва: “Не планината ги убива, а тяхната самонадеяност, лоша преценка и инат.”

Канадката Шах-Клорфин е един от примерите за това. На височина 8500 м вече е била твърде слаба. Шерпите се опитали да я убедят да се върне, но тя отказала и продължила нагоре. 22 часа й отнело изкачването. Покорила върха, но на връщане вече нямала никакви сили. При порив на вятъра загубила кислородната си маска. Спътниците й се опитали да я свалят, като я накарали да се държи за раменете им, но тя се свлякла на земята. “Спасете ме”, били последните й думи през май 2012 г. Шах-Клорфин се подготвяла за изкачването си две години, като всеки ден бягала всеки ден по 19 км с 20-килограмова раница на гърба си. Но нямала почти никакъв планинарски опит.

За заледените алпинисти по маршрута се разказват истории, всеки си има име. Красива млада жена се е превърнала в красив труп - замръзнала е навеки, подобно на Снежанка в ковчега си. Наричат я Спящата красавица.

Друг герой - човекът със зелените обувки, се среща в два варианта. Единият лежи по североизточния маршрут, а другият - по северния маршрут, с глава, скрита в плитка варовикова пещера. Вторият е "пещерният мъж със зелените обувки". Докато първият е неидентифициран, името на "пещерняка" е Дейвид Шарп.

Трагична е и историята на Франсис Арсентиев - първата американка, изкачила Еверест без кислородна бутилка. По пътя надолу тя изостава и пада, напълно без сили. Съпругът й Сергей е напред в редицата. Когато разбира, че я няма, се връща, въпреки че знае, че кислородът няма да му стигне и няма да може да се прибере жив. За нещастие той дори не успява да стигне до Франсис, тъй като се подхлъзва и загива. Двама от шерпите се връщат. "Не ме оставяйте да умра тук", шепне тя почти бездиханно. Оставят й бутилка с кислород, но преценяват, че не могат нищо повече да направят и я зарязват. Фран е била жива, когато след 24 часа я намира друга експедиция. При минус 30 градуса лицето й е снежнобяло, кожата - гладка като порцелан от измръзването. Зениците й са разширени и тя само повтаря: “Не ме оставяйте.” Втората експедиция също разбира, че не може да я спаси, и след около час помайване я изоставя.

Шансът да умреш, изкачвайки Еверест, е 1 на 61,46. Най-смъртоносният ден в историята е 10 май 1996 г., когато планината взема живота на 8 души. Един от основните фактори за гибелта на туристите е времето - в планината то е капризно и трудно за прогнозиране и всеки час повече намалява шансовете за оцеляване. Но друг фактор, който може да бъде елиминиран, са навалиците и това, че се налага да чакат по-дълго от необходимото при такава голяма височина.