„Труд” продължава професионалната дискусия за висшето образование в България. Тя бе открита от професор Борислав Борисов - човек с изключителен организационен опит и доказани практики в развитието на университетското образование у нас. В серия от статии проф. Борисов анализира ключовите, според него, проблеми и перспективи пред висшето образование в България.
След него в дискусията със свои текстове се включиха ректорът на Софийския университет „Св. Климент Охридски” проф. Анастас Герджиков, ректорът на Медицински университет - Варна проф. Красимир Иванов, ректорът на Минно-геоложки университет „Св. Иван Рилски” проф. Любен Тотев, който е и председател на Съвета на ректорите, проф. Георги Михов, ректор на Технически университет-София, проф. Христо Бонджолов, ректор на Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий”, проф. Пламен Бочков, ректор на Нов български университет, проф. Анна Недялкова, президент на Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“, проф. Георги Колев, ректор на Шуменския университет "Епископ Константин Преславски", доц. д-р Григорий Вазов, ректор на Висшето училище по застраховане и финанси, проф. Митко Георгиев, ректор на Химикотехнологичния и металургичен университет – София (ХТМУ), проф. Иван Марков, ректор на Университета по архитектура строителство и геодезия, проф. Стоян Денчев, ректор на Университета по библиотекознание и информационни технологии – София, проф. Иван Илиев, ректор на Лесотехническия университет – София, проф. Станислав Семерджиев, ректор на Националната академия за театрално и филмово изкуство (НАТФИЗ) „Кръстьо Сарафов“, проф. Иван Въшин, ректор на Тракийски университет-Стара Загора, проф. Стати Статев, ректор на УНСС и заместник-председател на Съвета на ректоритe, проф. д-р Христина Янчева, ректор нa Аграрен Университет-Пловдив, проф. д-р Стефан Костянев, ректор на Медицински университет – Пловдив, проф. Борислав Юруков, ректор на Югозападния университет „Неофит Рилски“, проф. Борислав Борисов, ректор на Висшето строително училище „Любен Каравелов“, проф. Николай Драчев, ректор на Националната художествена академия, проф. Даниела Тодорова, ректор на Висше транспортно училище "Тодор Каблешков" и проф. Димитър Цанев, ректор на Националната музикална академия "П. Владигеров".
Днес своите виждания за проблемите във висшето образование излагат проф. Пенчо Гешев, ректор на Национална спортна академия „Васил Левски“ и проф. Руслан Пенчев - ректор на Международното висше бизнес училище в България.
За финал следващата сряда проф. Борислав Борисов, който откри дискусията със шест свои статии, ще направи кратко обобщение на изразените мнения и становища.
Ограничен брой “елитни” образователни и изследователски институции са свързани с международните мрежи
Понастоящем системата ни не следва определен сценарий, а има фрагментиран характер и следва логиката, разбиранията и непосредствените интереси на отделните заинтересовани страни – висши училища, изследователски организации и др.
За всяка образователна система възниква естественият въпрос, възможно ли е да се предложат непротиворечиви и последователни описания на алтернативни варианти на развитие на висшето образование, които отразяват различни интерпретации на миналото, настоящето и евентуалното бъдеще и са възможна основа за действие?
Естествено не става въпрос за предсказване на бъдещето, а за предлагане на инструментариум за разработване на стратегии и действия, чрез които да се постигне желаната част от развитието на висшето образование, и то за тази, която не е повлияна от фактори, извън контрола на вземащите решения.
В последните години в световната практика са обособени ясно четири възможни сценария:
1 Отвореност (мрежи)
2 Национална насоченост
3 Нова публична отговорност
4 Бизнес подход в пазарна среда на образователните услуги
Всеки от тях се представя от гледна точка на същност, ключови двигатели подкрепящи развитието на този модел, текущо състояние на развитие и рискове.
Поради ограничения обем на изложението ще засегна само основните прояви в развитието на нашата образователна система, които са на практика извадка от различните сценарии.
Понастоящем системата ни не следва определен сценарий, а има фрагментиран характер и следва логиката, разбиранията и непосредствените интереси на отделните заинтересовани страни – висши училища, изследователски организации и др.
Някои от типичните тенденции са:
• Интернационализация на висшето образование и мрежи между институции, студенти и бизнес
• Силно влияние на новите технологии и нови подходи за учене, повече време за самостоятелни проекти
• Постепенно навлизане на нова култура на „отвореност“ като предизвикателство на традиционните схеми за правата върху интелектуалната собственост
Въпросите, които възникват тук са:
• Кои ще са силите водещи до обособяване, а не до конвергенция (диференциране вместо сходства) в такава система?
• Кои ще са стимулите, които ще са гаранция, че мрежите няма да обслужват само интересите на техните членове и няма да възпроизвеждат националните йерархии на глобално ниво?
Националните аспекти на системата ни са свързани предимно с това че:
• Висшите училища са фокусирани към националните и локални (регионални) мисии. Основно се адресират местни икономически и регионални потребности в обучението и изследванията
• Академичния състав се разглежда като професионалисти, на които е оказано доверие и поверено обучението и изследванията
• Ограничен брой „елитни“ образователни и изследователски институции са свързани с международните мрежи и заемат първите места в националните класации. Следващите ги институции основно фокусират преподаването и изследванията върху местните и регионални потребности.
Ключовите въпроси тук са:
• Дали това ще доведе до още по-големи неравенства (само богатите региони, или области могат да си позволят богати университети)?
• Как такова пренасочване ще се отрази на процеса на интернационализация, особено когато сме изправени пред демографски проблеми?
• До кой момент трябва да се поощрява концентрацията на изследователски капацитет в рамките на ограничен брой образователни институции ?
• Ще успее ли образователната система да отговори на разнообразните индивидуални, социални и икономически потребности (изследвания, базово образование, продължаващо обучение, елитарно обучение и обучение за нуждите на специални сегменти)?
В по общ план и като следствие от натиска на международните образователни институции и съзнателното активно прилагане от тях на бизнес подход при образователните услуги в пазарна среда (четвърти сценарий) възникват въпросите:
• Дали образователната ни система е подготвена за глобална конкуренция в образованието и изследванията?
• Дали ще успеем да запазим определен национален образователен и изследователски капацитет?
• Какво ще се случи с областите от човешкото знание, които не представляват търговски интерес?
• Как ще се поддържат живи националната ни култура и език?
В заключение естествено възникват и някои основни отворени въпроси:
• Кой от сценариите е най-предпочитан за България ? Кой е най-вероятен?
• Какви усилия са необходими за да се постигне най-желания сценарий ?
• Кои са положителните и отрицателните страни на различните сценарии от гледна точка на качество на образованието, достъп до образование, равнопоставеност и иновации ?
• Как е определено разнообразието в образователната ни система ( например публични/частни, изследване/преподаване, области, тип студенти и.т.н) ?
• Какво финансиране (и колко) изискват различните системи и как разходите се разпределят между всички участници в образователния процес?