Първата любов на настоящия национален треньор на Великобритания по акробатика Тошко Павлов е спортната гимнастика. В края на състезателната си кариера през 1976-а става асистент–преподавател във ВИФ и не след дълго - ръководител на сектора по спортна акробатика. Това го кара да влезе отново в залата и така той започва самоналожения си експеримент първо в смесена акробатична двойка, а след това -като „основа“ на мъжката четворка на „Академик“. Между 1979-а и 1983 година участвува в две световни купи заедно с Борислав Георгиев, Емил Ангелов и Георги Милев. Днес е национален треньор на Великобритания по акробатика от 5 години. Варна приема Световната купа по акробатика и спортна гимнастика от 7 до 10 май.

- Какво открихте в акробатиката, че тя промени целия ви живот?

Любопитството надделя. Виждах, че има много неща, които правят спорта интересен и зрелищен, но и много труден. Исках да разбера повече в дълбочина; да открия кое как става и защо. Тогава разкрих уникалността на акробатиката, където двама, трима или четирима души работят заедно, във физически контакт и зависят един от друг. Исках да разбера как работи този механизъм на физическо, психическо и емоционално ниво. Постепенно се развиха нещата и от „външния човек“, дошъл от гимнастиката, се превърнах в „свой човек“. Така премина пътят ми на треньор в България, така започна и пътят ми във Великобритания, само че при много по-трудни условия! Тук и досега се опитвам да вкарам повече професионализъм в една чисто аматьорска среда, която трябва да разбере как да се работи по-рационално и по-продуктивно.

- В последните няколко години Великобритания си извоюва авторитета на водеща сила в световната акробатика...

- И тук, и навсякъде по света цената на успеха в акробатиката и в останалите дисциплини на гимнастиката е много висока! От едната страна е тежкото физическото натоварване, от другата - психическото износване. Независимо дали тренираш за удоволствие или за високо спортно майсторство, удовлетворението иде само когато опитваш нещо и то става. Но когато дълго време прекарваш в неимоверни усилия и подобрението или е минимално, или въобще го няма, това неминуемо води до намаляване на желанието ти да се занимаваш.

- Винаги съм вярвала, че треньорите трябва да бъдат познавачи на техничесните аспекти на спорта, но и добри психолози.

- Бих казал, че действащите треньори в България са много по-запознати с това, отколкото треньорите във Великобритания. Повечето от нашите специалисти са завършили Спортната академия и са много по-наясно с това, че треньорът е и психолог. Знаят, че комуникацията със състезателя е най-важната. Особено в акробатиката, където двама, трима или четирима души трябва да изпълнят едно нещо заедно, но задачата на всеки е различна. Когато всеки е напълно наясно със задачата си, упражнението се получава лесно и положението е контролируемо. Когато обаче нещата се правят „по общо усещане“ - ситуацията е лабилна.

- Излиза, че от акробатиката като училище за живота по-добър спорт няма - с нея хората се учат на партньорство, търпение и сякаш на всичко останало, необходимо за живота...

- Абсолютно вярно! При едно изпълнение заедно на нещо, независимо от това дали става дума за семейство, за работа с други хора или за колективен спорт - има разпределение на задачите, съобразно ролята им, възрастта им, уменията им и прочие. Когато има такова разпределение и всеки си върши неговата работа, има място за постигане на хармония. Затова първото условие нещата да стават е взаимодействие, а за да се постигне то, трябва доверие. Спомням си, че по-малко от два месеца след като дойдох в четворката на „Академик”, направихме „пирамида“ със стойка на една ръка на най-горния състезател. Аз, като основа, бях почти в несвяст, докато слязат, защото нямах идея точно какво става над главата ми. После питам Юри Инжов, който направи стойката: „Ти с кой акъл вдигаш стойка на една ръка 4-5 метра от пода, с главата надолу, като знаеш, че съм с вас само от 3-4 седмици?!“ А той ми казва: „Чувствам опората отдолу и ти вярвам, че няма да ни изпуснеш.”

- И как се чувства човек, който държи на раменете си трима души с общо тегло малко под 200 килограма?

Усещането е изключително! Имах чувството, че краката ми влязоха в пода до коленете. Когато са от живо тегло, тези близо 200 кг се усещат още по-тежки. С тежестта все пак може да се свикне с работа със щанги и с други методи, но другото, по- важното е развиването на тази сетивност - да усещаш какво става над главата ти, без да можеш да погледнеш нагоре. След време аз знаех точно какво става над мен; знаех кой е на правилна позиция и кой е кривнал...

- Нещо като „фина механика“ на живото тяло?

Чувствах пирамидата като някакъв огромен крокодил, който се разгъва и изправя над главата ми... Усещането какво точно става. Това е, което ме накара да търся „под пластовете”, за да разбера какво точно аз трябва да правя и какво точно всеки от останалите. Това разпределение на задачите и усещането какво става е изключително важно, за да може този човешки механизъм от двама-трима или четирима да работи.

Доста българи са работили в акробатиката на Великобритания. Как това помогна страната да стане една от водещите световни сили в тази дисциплина?

- Помогна в много голяма степен, разбира се. Матей Тодоров дойде тук първи през 1988-а. Преди да се появят българските специалисти, британците бяха в дъното на класациите. Когато започна структурирането на подготовката за достигане на по-високо майсторство, се оформи и ядро на местни специалисти. Това, което сега аз се опитвам да вкарам в работата на всички, е е рационалност и ефективност.

- Мнението ви за комбинирането на спортна гимнастика и акробатика, както ще бъде на световната купа във Варна?

И двата спорта само ще спечелят от това. От всички съвместни демонстрации правени досега, включително и галаспектакълът след олимпиадата Атланта 1996, в който участва и българска смесена двойка - отзивите са все много положителни. Спортът ни е зрелищен и мисля, че в комбинация със спортната гимнастика ще привлече повече публика. Днес много хора недоумяват защо акробатиката не е олимпийски спорт.

- Какво ще кажете на българските участниците и на организаторите на турнира във Варна?

- Бях шокиран, като чух с какви адмирации нашите състезатели говореха за британската акробатика. Гледаха на Великобритания като на страна, от която трябва да се учат, и са забравили или въобще не знаят, че доскоро тя се учеше от нас. Самочувствието ни е паднало под нулата. Загубили сме авторитета и вярата си, че можем. А в последните години съм виждал български изпълнения на много високо техническо ниво. На мен ми се иска да се съживи традицията. Вярвам, че България и източноевропейските страни са спящите гиганти в акробатиката и с едно леко движение, финанси и амбиция положението може да се промени много бързо.