Поредицата „Видни българи, убити от българи“ е подбрана и подготвена от литературния историк и бивш депутат от СДС Йордан Василев. В нея авторът проследява съдбата на онези българи, останали в историята ни, чието име е белязано с насилствена смърт или има съмнение за такава. През миналата събота публикувахме разказа му за Александър Греков, Александър Стамболийски и Райко Даскалов. Предлагаме ви петата част от поредицата.

Д-р Никола Генадиев (1868-1923, на 54 г.) е роден в Битоля, но семейството му се преселва в Пловдив (1876 г.) и той завършва там гимназия, а след това право в Брюксел (1891 г.). Междувременно е бил доброволец в Сръбско-българската война. В Пловдив работи като адвокат и журналист. Неговият по-голям брат Харитон Генадиев основава в Пловдив първия български всекидневен вестник „Балканска зора” (1.3.1890 г.). След година редактирането поема д-р Никола Генадиев и поддържа неутрална политическа линия, критикува действията на правителството на Стамболов, докато изненадващо от 1893 г. става поддръжник на Народно-либералната партия (стамболовисти), защото е станал неин член. През следващите години той се включва активно в политиката и се проявява като блестящ оратор, министър на правосъдието (май 1903 - януари 1904 г.), министър на търговията и земеделието (1904-1908 г.), един от редакторите на в. „Нов век” орган на стамболовистката партия (от 1907 г.). След като е доброволец в Балканската и Междусъюзническата война, става отново министър на външните работи (юли 1913 г.), но през декември подава оставка поради разногласия с премиера Васил Радославов. Обвинен е за участие в Деклозиеровата афера и е изпратен в затвора (1916 г.), където се сближава със Стамболийски. Като мнозина и той е освободен (1918 г.) и отново се включва в политиката, старае се да обедини разпокъсаната партия на стамболовистите. След преврата на 9.6.1923 г. неговата партия решава да се включи в Демократическия сговор и той я напуска (30.8.1923 г.). Скоро идва и неочакваният му край - той тръгва в 20,30 ч от Юнион клуб на ул. „Раковски” към дома си на ъгъла на ул. „Шипка” и „Кракра” и там е застрелян (17.10.1923 г.) от деец на ВМРО. Неговият по-малък брат Павел Генадиев издава модерното и популярно сп. „Художник” (1905-1909 г.), в което редактори са Симеон Радев и Александър Балабанов, бъдещият професор. Д-р Никола Генадиев е автор на книгите „Мемоари” (1923 г.), „Македония” (1924 г.), „Стамболов” (1925 г.), „Речи и пледоарии - съдебни, парламентарни, политически” (1926 г.), а по-късно „Между политиката и властта, заговорите и затвора” (2002 г.).

Високо образование получава деецът на компартията Борис Хаджисотиров (1872-1923, на 51 г.). Роден е в Самоков, завършва право в Швейцария (1898 г.) и става адвокат в родния си град. Веднага след завръщането си създава организация на тесните социалисти, влиза в ръководни органи, избиран е за народен представител (през 1913 и през 1919-1923 г.). Убит е на 27.9.1923 г., когато управлява правителството на проф. Александър Цанков.

Не са много личностите, които се включват във ВМОРО на възраст 16 години. Още ученик в Скопие Тодор Александров (1881-1924, на 43 г.) е един от тях. Това обяснява и неговата неуморна дейност в организацията по-късно. През 1903 г. като учител в Кратово той организира доставянето на оръжие от България в Македонския край, но на 27 март същата година е арестуван от турските власти и осъден на 5 години затвор, а през април 1904 г. е освободен след амнистия и става главен учител в Щип, където е и член на местното ръководство на ВМОРО. През 1905 г. преминава в нелегалност, а от 1906 г. е един от ръководителите на Скопския революционен окръг. След това заема различни длъжности, а през 1909 г. се преселва в България. Но това е за кратко - през 1910 г. отново е с чета в Македония, а от 1911 г. е член на Централния комитет на ВМОРО. Участва в организирането на атентати в Щип и в Кочани (1911-1912 г.), които дават повод за Балканската война. След избухването й Тодор Александров отново е с чета в Македония, освобождава Кукуш. По време на Първата световна война е в щаба на Българската армия. В трудната обстановка след края на войната и поражението на България участва във възстановяването на ВМРО и е избран за неин ръководител. След това обаче изпада в изолация и на 31.8.1924 г. е убит в Пирин, близо до село Сугарево. Не се знае кой е разпоредил това.

Още като ученик в гимназията Михаил Дашин (1882-1924, на 41 г.) се включва в комунистическото движение и е изключен (1899 г.). Той е роден в Самоков и стига до кмет на Самоковската комуна (1919-1921 г.). След това участва в Септемврийското въстание (1923 г.), арестуван е и е изпратен в затвора. След освобождаването му е убит в Самоков насред града (18.8.1924 г.). Издигнат му е паметник. Неговият син Веселин Дашин (1920-1977 г.) бе участник в група от комунисти, които не приемаха политиката на Тодор Живков и затова е изселен от София.

Странно е, че Димо Хаджидимов (1875-1924, на 49 г.) едновременно е деец на ВМОРО и на комунистическата партия. Живее в Дупница. Брат му е свещеник и е баща на известния лечител Петър Димков (1886-1981 г.). От 1895 г. Димо Хаджидимов се включва в македонското движение и влияе там със социалистическите си възгледи. Той има въздействие и при формирането на левичарски възгледи у своя приятел Яне Сандански. Хаджидимов е бил учител, но е уволнен през декември 1899 г. и тогава се записва студент в юридическия факултет в София, но и оттам е изключен. Учител е за кратко в Лом и там издава книгата си „Македонското освободително дело” (1900 г.), отново е уволнен и се завръща в Дупница. Хаджидимов споделя идеята за автономия на Македония, но участва в четата на Борис Сарафов (1903 г.), среща се с Гоце Делчев, след Илинденско-Преображенското въстание влиза в групата на Яне Сандански, участва в различни вестници. В началото на 1909 г. заминава от Солун за София и става чиновник в Министерството на земеделието. След участие във войните се включва в дейността на БКП, одобрява СССР, а след въстанието у нас през септември 1923 г. е избран за народен представител от левицата, но на 14.9.1924 г. привечер е убит в София на кръстовището на ул. „Нишка” и бул. „Драгоман”. Убиецът му е известна на историците личност - Владо Черноземски. Същият, който на 9.10.1934 г. разстрелва в Марсилия югославския крал Александър Карагеоргиевич и френския външен министър Луи Барту. Той е убил и Наум Томалевски в София (2.12.1930 г.). Черноземски е член на ВМРО от 1922 г. За Димо Хаджидимов пише и Иван (Ванче) Михайлов в своите „Спомени”, създадени в емиграция: „Успоредно с Гьорче Петров като главен подбудител на опозицията срещу Тодор Александров се очерта Димо Хаджидимов, който всъщност бе познат комунист. Той написа и книгата „Назад към автономията”. Има и книга от Боян Кастелов „Димо Хаджидимов, живот и дело” (1985 г.).